След като показа значката си на входа, той влезе в заведението, заемащо огромното пространство, където десетилетия наред бяха работили старите печатни преси. Помещението беше дълго, с бюфет от едната страна и редици маси от другата. Бързо се огледа с надеждата, че ще види Чу, преди той да го е забелязал.
Чу седеше на маса в другия край на кафенето, с гръб към него. Беше с някаква жена, вероятно от мексикански произход, ако се съдеше по външността й. Тя пишеше нещо в бележника си. Бош отиде до масата им, придърпа стол и седна. Чу и жената го изгледаха така, сякаш при тях бе седнал Чарлз Менсън5.
— Размислих за кафето — каза Бош.
— Хари — изтърси Чу, — аз само…
— Разказваше на Емили за разследването ни.
Бош се обърна към Гомес-Гонзмарт.
— Нали така, Емили? — попита той. — Или да те наричам „Гончето“?
— Виж, Хари, не е това, което си мислиш — каза Чу.
— Така ли? Нима? Защото ми изглежда, че разгласяваш случая ни на „Таймс“, при това на тяхна територия.
Бързо се пресегна и грабна бележника от масата.
— Хей! — извика Гомес-Гонзмарт. — Това е мое.
Бош прочете бележките на отворената страница.
Бяха като стенограма, но видя повтарящи се инициали „МК“ и фразата „часовник = ключ“. Това беше достатъчно, за да потвърди подозренията му. Подаде й бележника.
— Аз тръгвам — заяви тя, като грабна бележника си от ръцете му.
— Още не — каза Бош. — Защото сега двамата ще седнете и ще стигнете до ново споразумение.
— Не можете да ми нареждате какво да правя! — озъби се Гончето.
Тя избута стола си толкова енергично, че го преобърна.
— Права сте, не мога — съгласи се Бош. — Само че бъдещето и кариерата на приятеля ви е в ръцете ми. Така че ако те означават нещо за вас, ще седнете и ще ме изслушате.
Зачака, без да сваля поглед от нея. Тя нагласи ремъка на чантата на рамото си, готова да си тръгне.
— Емили? — обади се Чу.
— Виж, съжалявам — каза тя. — Имам да пиша.
И си тръгна, оставяйки Чу побелял като платно. Той се взираше в нищото, докато Бош не го изтръгна от унеса.
— Чу, какви ги вършиш, по дяволите?
— Помислих си…
— Каквото и да си помислил, изгоря. Оплеска работата и по-добре да намериш начин да се отървеш от нея. Какво точно й каза?
— Аз… казах й, че сме задържали Макуилън и че ще се опитаме да го изобличим. Че няма значение дали ще си признае, ако часовникът отговаря на раната.
Бош беше толкова ядосан, че едва се сдържа да го цапардоса по тила.
— Кога започна да й снасяш?
— Откакто получихме случая. Познавам я от по-рано. Преди няколко години писа една статия и излизахме няколко пъти. Винаги съм я харесвал.
— И тази седмица ти се е обадила и е започнала да те води за хуя право в случая ми.
Чу се обърна и го погледна за първи път.
— Да, точно така, Хари. Твоят случай. Не нашият. Твоят.
— Но защо, Дейвид? Защо го направи?
— Ти го направи. И не започвай да ме наричаш Дейвид. Изненадан съм, че изобщо знаеш малкото ми име.
— Какво? Аз ли съм го направил. Ти да не си…
— Да, ти. Ти ме изключи, Хари. Не ми казваше нищичко и ме изключи, накара ме да работя по едното дело, докато ти работиш по другото. И това не е за първи път. Почти винаги го правиш. Така не се постъпва с партньор. Ако се беше отнасял нормално с мен, никога нямаше да го направя!
Бош се овладя и успокои тона си. Даваше си сметка, че привличат вниманието на хората на съседните маси. На вестникарите.
— Вече не сме партньори — каза Бош. — Приключваме тези два случая, след което подаваш молба за прехвърляне. Не ми пука къде ще отидеш, но се махаш от „Неприключени следствия“. Ако не го направиш, ще разглася какво си направил, как си продал собствения си партньор и случая си за някаква шунда. Ще се превърнеш в парий и никой отдел, освен „Вътрешни работи“ няма да иска да те погледне.
Стана и си тръгна. Чу го викаше немощно от мястото си, но той не се обърна.
28
Макуилън чакаше с ръце на масата, когато Бош влезе в стаята за разпити. Погледна си часовника — явно без да осъзнава колко важна е ролята му в предстоящия разговор — и се обърна към Бош.
— Трийсет и пет минути — обяви той. — Мислех си, че като нищо ще е повече от час.
Бош седна срещу него и постави на масата тънка зелена папка.