Продължи към изхода. Спря при дъската на лейтенанта и постави магнита си в половината на излезлите. Обърна се към вратата и се озова пред Чу.
— Няма да ми причиниш това — каза Чу.
— Ти сам си го причини. Направи избор. Не искам да имам нищо общо с теб.
— Направих грешка. И ти казах… не, обещах ти, че ще се реванширам.
Бош се пресегна и леко го избута настрани, за да може да отвори вратата. Излезе в коридора, без да каже нито дума повече.
На връщане към дома си се отби в Източен Холивуд и спря зад караваната „Ел Матадор“ на Западна. Спомни си коментара на Чу, че Западна се намира в Източен Холивуд. Такива неща са възможни единствено в Ел Ей, помисли си той, докато слизаше от колата.
Нямаше опашка, защото още бе рано. Такеро тъкмо се приготвяше за вечерта. Бош му каза да сложи в една кутия месо за четири тако и да му увие във фолио четири тортили. Добави гуакамоле, ориз и сос. Продавачът постави покупките в голяма торба. Докато чакаше, Бош изпрати съобщение на дъщеря си, че ще се върне с вечеря, защото има твърде много работа, за да се занимава с готвене. Тя отговори, че няма нищо против, и без това умирала от глад.
След двайсет минути влезе в дома си и откри дъщеря си да чете книга и да слуша музика. Замръзна на прага с торба в едната ръка, куфарче в другата и досие под мишница.
— Какво? — попита тя.
— Да не би да слушаш „Арт Пепър“?
— Да, бива ги като фон за четене.
Той се усмихна и тръгна към кухнята.
— Какво ще пиеш?
— Вече си взех вода.
Бош сложи тако с всичките добавки в една чиния и й я занесе. Върна се в кухнята и изяде своите тако, облегнат на умивалника. Когато приключи, се наведе и пи направо от чешмата. Избърса се със салфетка и седна да работи на масата в дневната.
— Как мина училището? — попита той, докато отваряше куфарчето. — Пак ли пропусна обяда?
— Училището беше скучилище, както винаги. Пропуснах обяда, за да се подготвя за теста по алгебра.
— Как мина?
— Сигурно са ме скъсали.
Бош знаеше, че дъщеря му преувеличава. Учеше се добре. Мразеше алгебрата, защото не можеше да си представи живот, в който да й бъде полезна. Особено като се има предвид, че искаше да стане ченге — поне според собствените й думи.
— Сигурен съм, че си се справила. За кандидатстване ли четеш? Какво е това?
Тя вдигна книгата, за да види корицата. „Сблъсък“ на Стивън Кинг.
— Това ми е по свободно избираемия предмет.
— Доста е дебело за училищно четиво.
— Но пък е страшно добро. Да не би да се опитваш да избегнеш темата за двете винени чаши, като не вечеря с мен и задаваш подобни въпроси?
Пак го закова.
— Не избягвам нищо. Имам работа и вече обясних винените чаши в миялната.
— Само че не обясни защо по едната още има червило.
Бош я погледна. Беше пропуснал червилото.
— Кой е детективът в къщата?
— Не се опитвай да увърташ — каза тя. — Не е нужно да ме лъжеш за приятелката си, татко.
— Виж, не ми е приятелка и никога няма да ми бъде такава. Не се получи. Съжалявам, че не ти казах истината, но можем да зарежем темата. Когато и ако си намеря приятелка, ще ти кажа. И се надявам ти да сториш същото, когато си намериш приятел.
— Добре.
— Нямаш приятел, нали?
— Не, татко.
— Добре. Искам да кажа, добре, че не го пазиш в тайна. А не че си нямаш приятел. Не искам да бъда такъв баща.
— Схванах.
— Добре.
— Тогава защо си толкова ядосан?
— Аз…
Млъкна, когато осъзна, че го е усетила съвсем вярно. Беше ядосан за нещо и това си личеше.
— Нали преди малко попитах кой е детективът в къщата?
— Да, знам.
— Е, в понеделник вечерта гледахме видеото с мъжа, който се регистрираше в хотела, и ти веднага забеляза нещо. Каза, че е скочил. Въз основа на трийсет секунди запис.
— И какво?
— Ами цяла седмица гоня собствената си опашка и виждам убийство там, където го няма. И знаеш ли какво? Мисля, че беше права. Каза го от самото начало, а аз не го видях. Сигурно остарявам.
На лицето й се изписа съчувствие.
— Татко, ще го преживееш и следващия път ще ги пипнеш. Точно ти ми каза, че не можеш да разрешиш всеки случай. Е, какво пък, разрешил си този, макар и по-късно.
— Благодаря, Мадс.
— И не че ми се иска да те вбесявам, но…