— Лешоядите вече са тук — отбеляза Чу и кимна към микробусите на медиите.
В този град пазенето на тайна бе мисия невъзможна — особено когато ставаше дума за тайни като тази. Задължително ще се обади някой — съсед, гост на хотела, патрулен полицай или може би следовател, мечтаещ да впечатли някоя руса телевизионна репортерка. Новините се разнасяха бързо.
Слязоха от колата и тръгнаха към загражденията. Бош направи знак на един от униформените полицаи да се махне от обективите на двете камери, за да поговорят по-далеч от медиите.
— Къде е? — попита той.
Ченгето изглеждаше така, сякаш беше поне от десет години на тази работа. На табелката на куртката му пишеше „РАМПОНЕ“.
— Имаме две сцени — каза полицаят. — Пихтията от тази страна и използваната стая. На най-горния етаж, номер седемдесет и девет.
Беше обичайно, полицаите да обезчовечават ежедневните ужаси, които вървяха с работата. Скачачите бяха наричани „пихтии“.
Бош беше оставил уоки-токито си в колата. Кимна към микрофона на рамото на Рампоне и каза:
— Разберете къде са Гленвил и Соломон.
Рампоне наклони глава и натисна бутона за връзка. Бързо стана ясно, че първият екип следователи е в стаята.
— Добре, кажете им да останат там. Ще проверим сцената долу, после ще се качим.
Бош се върна в колата да вземе уоки-токито от зарядното устройство, след което с Чу заобиколиха заграждението и продължиха по тротоара.
— Хари, искаш ли да ида горе и да поговоря с онези? — попита Чу.
— Не, винаги се започва от трупа и се върви нататък. Винаги.
Чу беше свикнал да работи по стари случаи, при които никога не се налагаше да посещаваш местопрестъплението. Работиш единствено по доклади. Освен това имаше проблем да гледа трупове. Това беше основната причина да предпочете „Неприключени следствия“. Няма пресни убийства, няма местопрестъпления, няма аутопсии. Този път нещата щяха да бъдат различни.
Мармон Лейн беше стръмна и тясна улица. Трупът беше в северозападния ъгъл на хотела. Криминалистите бяха разпънали навес над сцената, за да я скрият от любопитните очи в медийните хеликоптери и къщите по терасите нагоре по склона.
Преди да влезе под навеса, Бош погледна нагоре към хотела. Видя някакъв костюмиран тип, наведен през парапета на балкона на най-горния етаж. Вероятно беше Гленвил или Соломон.
Под навеса цареше трескава дейност, в която участваха криминалисти, съдебни лекари и полицейски фотографи. В центъра на цялата суматоха беше Гейбриъл ван Ата, когото Бош познаваше от години. Ван Ата беше прекарал четвърт век в ЛАПУ като криминалист и шеф на екип, преди да се пенсионира и да започне работа при съдебния лекар. Сега получаваше заплата и пенсия и още се явяваше на местопрестъпления. Това беше добре дошло за Бош. Той знаеше, че Ван Ата няма да скрие каквото и да било. Щеше да каже, точно онова, което мисли.
Бош и Чу влязоха под навеса, но останаха настрана. В момента сцената принадлежеше на криминалистите. Бош видя, че тялото е преместено от мястото на падане и работата е в напреднал стадий. Трупът скоро щеше да бъде откаран за аутопсия. Това го подразни, но такава беше цената на пристигането със закъснение.
Отвратителните поражения след седем етажа гравитация бяха изцяло на показ. Бош почти усети как стомахът на партньора му се преобръща от гледката. Реши да му даде почивка.
— Виж какво, аз ще се оправя тук, после ще се видим горе.
— Наистина ли?
— Наистина. Но няма да се отървеш от аутопсията.
— Разбрахме се, Хари.
Разговорът им привлече вниманието на Ван Ата.
— Хари Б. — рече той. — Мислех си, че още работиш по стари случаи.
— Този тук е специален, Гейб. Може ли да вляза?
Иначе казано, да влезе във вътрешния кръг на сцената. Ван Ата му махна да се приближи. Докато Чу бързаше да се отдалечи от навеса, Бош взе калцуни от кутията и ги надяна върху обувките си. След това си сложи ръкавици, заобиколи внимателно съсирената кръв по тротоара и приклекна до онова, което беше останало от Джордж Томас Ървинг.
Смъртта отнема всичко, включително и достойнството. Голото потрошено тяло на Джордж беше заобиколено от криминалисти, които гледаха на него като на най-обикновена работа. Земната му обвивка беше превърната в разкъсана кожена торба, пълна с изпотрошени кости, органи и кръвоносни съдове. Кръвта беше изтекла от всяко естествено отвърстие, както и от множеството други, появили се от сблъсъка с тротоара. Черепът беше размазан и лицето беше обезформено като в криво огледало на панаир. Лявото око беше изскочило от орбитата и висеше на бузата. Гръдният кош бе смазан от удара и през кожата стърчаха няколко строшени ребра и ключица.