Дъщеря му беше елиминирана в следващия рунд, но прие загубата добре. Фактът, че се беше състезавала и бе спечелила първия си мач, беше достатъчен, за да оправдае пътуването дотук. Двамата останаха да гледат финалния рунд и началото на състезанието между възрастни. Мади се опита да убеди Хари да участва, но той издържа на увещанията й. Зрението му не беше остро както някога и знаеше, че няма никакъв шанс.
Обядваха късно в „Бизи Бий“ и пазаруваха по „Кресънт“, след което взеха обратния ферибот в четири следобед. Останаха в колата, тъй като морският въздух беше студен. По пътя Бош прегърна дъщеря си през раменете. Знаеше, че другите момичета на нейната възраст не се учат как да боравят с оръжие. Не гледаха как бащите им по цяла нощ висят над досиета за убийства, доклади от аутопсии и снимки от местопрестъпления. Не оставаха сами вкъщи, докато бащите им излизаха с пистолетите си да гонят лошите. Повечето родители отглеждаха граждани на бъдещето. Доктори, учители, майки, собственици на семеен бизнес. Бош отглеждаше воин.
За момент си помисли за Ана Стоун и сина й и това го накара да стисне рамото на дъщеря си. Беше време да го обсъдят.
— Знаеш ли — каза той, — не е нужно да правиш всичко това, ако не го искаш. Не го прави заради мен, Мадс. Имам предвид оръжията. И желанието да станеш ченге. Прави онова, което ти искаш. Трябва да избираш сама.
— Знам, татко. Наистина избирам сама — точно онова, което искам. Разговаряли сме на тази тема преди много време.
Бош се надяваше, че тя ще успее да остави миналото зад себе си и да създаде нещо ново. Самият той не бе успял да го направи и го преследваше мисълта, че същото може да се повтори и с нея.
— Добре, скъпа. Пък и има да изтече още много вода дотогава.
Мълча умислено няколко минути. Пред тях се появиха маскираните петролни кули. Телефонът му избръмча — търсеше го Дейвид Чу. Остави го на гласова поща. Нямаше намерение да разваля момента с работа — или по-вероятно с мрънкането на Чу за втори шанс. Прибра телефона и целуна дъщеря си по темето.
— Май винаги ще се безпокоя за теб — рече той. — Не е като да искаш да станеш учител или някаква подобна безопасна професия.
— Та аз мразя училището, татко. Защо ми е да ставам учител?
— Не знам. Може би, за да промениш системата, да я направиш по-добра, така че следващите деца да не я мразят.
— Един учител? Забрави.
— Нужен е само един. Винаги се започва с един. Както и да е, и без това ще се безпокоя за теб, каквото и да правиш.
— Не и ако ме научиш на всичко, което знаеш. Тогава няма да ти се налага да се безпокоиш, защото ще бъда същата като теб.
Бош се разсмя.
— Ако станеш като мен, ще ми се наложи по цял ден да вървя с молитвена броеница в едната ръка, със заешки крак в другата и може би с татуирана четирилистна детелина на рамото.
Тя го сръга с лакът.
Бош помълча още няколко минути. Извади телефона и провери дали Чу е оставил съобщение. Нямаше нищо и той реши, че партньорът му се е обадил, за да го умолява да бъде пощаден. А това не беше нещо, което ще оставиш на гласовата поща.
Прибра телефона и направи разговора между баща и дъщеря по-сериозен.
— Виж, Мадс, искам да ти кажа още нещо.
— Знам, ще се жениш за жената с червилото, нали?
— Не, говоря сериозно. И нямаше червило.
— Знам. Какво има?
— Ами мисля да върна значката си. Да се пенсионирам. Може би дойде времето.
Мади дълго не отговори. Бош беше очаквал незабавно и остро настояване да престане с тези глупости, но тя като че ли обмисляше чутото и не реагираше по първосигнален и вероятно погрешен начин.
— Но защо? — най-сетне попита тя.
— Ами защото си мисля, че започвам да се мъкна зад другите, нали се сещаш? Подобно на всичко останало — атлетика, стрелба, свирене, дори творческо мислене — в един момент има упадък на уменията. Не знам, но може би и аз стигам до този момент и е време да се махна. Виждал съм как хората губят проницателността си и с това увеличават опасността за себе си. Не искам да пропусна възможността да видя как порастваш и се представяш блестящо в онова, което решиш да правиш.