Тя кимна, сякаш приемаше думите му, но веднага след това показа наблюдателността и несъгласието си.
— И си мислиш всичко това само заради един случай?
— Не само заради случая, но той е добър пример. При него тръгнах в абсолютно погрешна посока. Подобно нещо нямаше да се случи преди пет години. Дори преди две години. Май губя острия ум, необходим за тази работа.
— Да, но понякога трябва да тръгнеш по погрешния път, за да намериш верния.
Тя се обърна в седалката, за да го гледа в очите.
— Както сам каза, изборът си е твой. Но ако бях на твое място, нямаше да прибързвам.
— Аз не прибързвам. Първо трябва да пипна още един тип. Мисля си, че случаят е добър като за последен.
— Но какво ще правиш, ако напуснеш?
— Не съм сигурен, но мисля, че ще мога да бъда по-добър баща. Нали се сещаш, да бъда по-близо до теб.
— Не е задължително това да те направи по-добър баща. Не го забравяй.
Бош кимна. Понякога му беше трудно да повярва, че говори с петнайсетгодишно момиче. Сега беше един от тези моменти.
33
В неделя сутринта Бош остави дъщеря си при мола в Сенчъри Сити. Още преди седмица се беше разбрала да се срещне с приятелките си Ашлин и Конър в единайсет часа и да прекарат деня в пазаруване, ядене и клюки. Посещаваха мола веднъж месечно и всеки път си избираха различни търговски центрове. Този път Бош можеше спокойно да ги остави сами. Никой мол не беше имунизиран срещу хищници, но той знаеше, че в неделя охраната ще е максимална, а молът в Сенчъри Сити имаше добра система за сигурност. Навсякъде имаше цивилни служители, преструващи се на клиенти, освен това много от охранителите в неделя бяха ченгета, работещи на две места.
През повечето подобни недели Бош оставаше дъщеря си и отиваше да работи в празния отдел „Неприключени следствия“. Обичаше тишината през уикендите, тъй като тя му позволяваше да се съсредоточи върху случая, по който работеше. Този път обаче му се искаше да стои настрана от Дирекцията на полицията. Беше взел „Таймс“, когато излезе рано сутринта да купи мляко и кафе от кварталния магазин. Докато чакаше на опашката, забеляза, че на първа страница има нов материал за смъртта на Джордж Ървинг. Купи вестника и прочете статията в колата. Емили Гомес-Гонзмарт разказваше за работата на Джордж Ървинг за „Риджънт Такси“ и повдигаше въпроси за „случайното“ съвпадение на факта, че Ървинг представлява компанията, и проблемите, струпали се върху сегашния държател на франчайза в Холивуд „Блек енд Уайт“. След това се правеше връзка с Ървин Ървинг. Проследяването на арестите беше довело журналистката до полицай Робърт Мейсън, който беше разказал как е бил помолен от съветника да се разправи с „Б & У“.
Бош предположи, че материалът ще предизвика сериозно раздвижване в Дирекцията на полицията и в Градския съвет, поради което предпочете да стои настрана от сградата, докато не му се наложи да отиде на работа в понеделник сутринта.
Докато се отдалечаваше от мола, извади телефона, за да се увери, че е включен. Изненада се, че не е получил обаждане от Чу — ако не за друго, то само колкото да отрече, че е пуснал мухата на Гончето. Изненада се също, че не е бил търсен и от Киз Райдър. Наближаваше пладне и мълчанието й относно материала във вестника можеше да означава само едно — че именно тя е била източникът и сега се спотайва.
Или по собствена инициатива, или с тактичното напътствие на шефа, играта бе Ървин Ървинг да бъде отстранен, вместо да се спечели съдействието му чрез мълчание. Трудно беше да не се съгласи с такъв избор. Предаването му на медиите и очернянето му с намеци за корупция можеше да го елиминира като заплаха за управлението. Много неща можеха да се случат през последния месец на предизборната кампания. Може би шефът беше решил да заложи на сигурно и да види дали историята няма да набере инерция и да повлияе на резултатите от изборите. Може би предпочиташе да заложи на това, че опонентът на Ървинг ще е по-добър приятел на полицията от сегашния компрометиран и поставен натясно враг.
Така или иначе за Бош това нямаше значение. То беше политика. Имаше значение обаче, че Киз Райдър, негов приятел и бивш партньор, вече се е наместила твърдо на десетия етаж като политически работник. Трябваше да го има предвид при бъдещите си отношения с нея и тази мисъл го накара да почувства дълбока загуба.
Знаеше, че в момента най-добрият му ход е да се сниши. Беше сигурен, че прекарва последните си дни в управлението. Трийсет и деветте месеца, които с такава радост прие преди седмица, сега му изглеждаха едва ли не като срок за излежаване. По-добре беше да посвети следобеда на себе си и да стои далеч от Дирекцията на полицията и всичко друго, свързано с работата.