През целия ден бяха ходили от гробница на гробница, без да се осмеляват да се разделят и групата спираше преди да влезе в онези постройки, в които можеше да се влезе. Сол Уайнтрауб беше обзет от силно вълнение, когато видя и влезе в Сфинкса, същата гробница, в която преди двайсет и шест години дъщеря му се бе заразила с болестта на Мерлин. Уредите, поставени от университетския й екип продължаваха да стоят на триноги пред гробниците, макар че никой от групата не можеше да каже дали все още работеха и извършваха измерванията си. Проходите в Сфинкса бяха тесни и напомняха на лабиринт, както предполагаха разпечатките от инфотерма на Рахил, а редиците от светлинни глобуси и електрически лампи, оставени от различни изследователски групи, сега бяха тъмни и изчерпани. Поклонниците използваха фенерчета и нощния визьор на Касад, за да проучат гробницата. Нямаше и следа от помещението, в което се бе намирала Рахил, когато стените около нея се бяха затворили и беше започнала болестта й. Имаше само останки от някога мощни приливи на времето. Нямаше и следа от Шрайка.
Всяка гробница им предлагаше своя миг на ужас, на безпомощно и страшно очакване, само за да бъде заменено от час или повече на разочарование — прашните, празни помещения изглеждаха точно така, както и за туристите и поклонниците на Шрайка през изминалите столетия.
Накрая денят завърши в разочарование и умора. Сенките на източните скали се спуснаха над Гробниците и долината като завеса след провалила се пиеса. Дневната жега беше изчезнала и силният пустинен студ бързо се завърна с вятър, който миришеше на сняг и на високите върхове на Брайдъл Рейндж, двайсет километра на югозапад. Касад предложи да си устроят лагер. Консулът им показа пътя към традиционното място, където поклонниците на Шрайка чакаха през последната нощ, преди да се срещнат със създанието, което търсеха. Равният участък до Сфинкса, осеян с отпадъци от изследователски групи и поклонници, се хареса на Сол Уайнтрауб, който си представяше как дъщеря му бе лагерувала там. Никой не възрази.
Сега, когато се беше спуснал пълен мрак и догаряше последното парче дърво, усещах как шестимата се доближават… не само до топлината на огъня, а един до друг… привлечени от тънките, но осезаеми струни на споделените изживявания по време на пътуването им с левитационния кораб „Бенарес“ нагоре по реката на път за крепостта Хронос. Нещо повече, усещах единство, по-осезаемо от емоционалните връзки. Отне ми време, но скоро разбрах, че групата е свързана в микросфера на споделени данни и мрежа от усещания. На свят, чиито примитивни регионални инфопредавания бяха прекъснати от първите далечни прояви на сражението, участниците в тази група бяха свързали инфотермите и биомониторите си, за да споделят информация и да се наблюдават помежду си колкото се може по-добре.
Макар че входните бариери бяха очевидни и здрави, нямах проблем да мина покрай, през и под тях, събирайки ограничени, но многобройни данни — пулс, кожна температура, активност на мозъчните вълни, достъп на запитване, инфоинвентар — които ми позволиха да вникна донякъде в това, което всеки един от поклонниците мислеше, чувстваше и вършеше. Касад, Хойт и Ламиа имаха импланти и потокът на мислите им беше лесно осезаем. В този миг Брон Ламиа се чудеше дали не е било грешка да търсят Шрайка. Нещо я човъркаше, точно под повърхността, но постоянно и настойчиво. Чувстваше се сякаш изпуска нещо важно, което можеше да съдържа решението на… на какво?
Брон Ламиа винаги бе мразила мистериите — това беше една от причините да остави удобния и спокоен живот и да стане частен детектив. Но каква мистерия? Беше разгадала единствено убийството на своя клиент киборг… и любим… и бе дошла на Хиперион, за да изпълни последното му желание. И все пак усещаше, че това глождещо я съмнение не беше свързано с Шрайка. Тогава с какво?
Ламиа поклати глава и разбърка тлеещия огън. Тялото й беше здраво — пригодено да издържа на стандартната гравитация на Лусус от 1.3 g — и тренирано, за да постигне още по-голяма сила, но не бе спала няколко дни и беше много, много уморена. Смътно осъзна, че някой говори.
— …просто да вземем душ и да намерим малко храна — казва Мартин Силенъс. — Навярно ще можем да използваме комуникационното ти устройство и векторната връзка, за да разберем кой печели войната.