Консулът поклаща глава.
— Още не. Корабът е за спешни случаи. Силенъс обхваща с жест нощта, Сфинкса и усилващия се вятър.
— Мислиш ли, че това не е спешен случай?
Брон Ламиа разбира, че обсъждат възможността консулът да докара кораба си от Кийтс.
— Сигурен ли си, че липсата на алкохол не е спешният случай, който имаш предвид? — пита тя. Силенъс й хвърля поглед.
— Ще навреди ли, ако имаме нещо за пиене?
— Не — отвръща консулът. Той разтърква очи и Ламиа си спомня, че дипломатът също е пристрастен към алкохола. Но отговорът му на предложението да докара кораба е отрицателен.
— Ще чакаме дотогава, докато трябва.
— Ами векторния предавател? — пита Касад. Консулът кима и изважда древния инфотерм от малката си раница. Уредът е принадлежал на баба му Сайри, а преди това — на нейните предци. Консулът докосва диска.
— С това мога да предавам, но не и да приемам. Сол Уайнтрауб е оставил спящото си дете в отвора на най-близката палатка. Сега той се обръща към огъня.
— И за последен път прати съобщение, когато пристигнахме в Крепостта, нали?
— Да.
Тонът на Мартин Силенъс е саркастичен.
— И се предполага, че трябва да вярваме на този… на един изповядал се предател?
— Да. — Гласът на консула е дестилат от чиста умора. Слабото лице на Касад се носи в мрака. Тялото, краката и ръцете му се различават само като чернота на вече тъмния фон.
— Но ще свърши работа, за да повикаме кораба, ако се наложи, нали?
— Да.
Отец Хойт се загръща по-здраво в наметалото си, за да не се развява от усилващия се вятър. Пясък стърже във вълната му и в плата на палатките.
— Не се ли страхуваш, че властите на космодрума или ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще преместят кораба или че ще тършуват из него? — пита той консула.
— Не. — Главата на консула помръдва съвсем леко, сякаш е прекалено уморен, за да я поклати нормално. — Пропускът ни е лично от Гладстоун. Освен това генерал-губернаторът ми е приятел… ми беше приятел.
Другите се бяха запознали с наскоро повишения губернатор на Хегемонията малко след кацането — Тео Лейн се бе сторил на Брон Ламиа човек, захвърлен в събития, прекалено мащабни за възможностите му.
— Вятърът се усилва — отбелязва Сол Уайнтрауб. Той се обръща, за да закрие бебето с тялото си от летящия пясък. Все още вперил очи във вихъра, ученият казва: — Чудя се дали Хет Мастийн е някъде там?
— Търсихме навсякъде — отвръща отец Хойт. Гласът му е приглушен, защото е свел глава в гънките на наметалото си.
Мартин Силенъс се разсмива.
— Извини ме, свещеник — обажда се той, — но ти си пълно лайно. — Поетът се изправя и отива до края на светлия кръг около огъня. Вятърът разрошва козината на палтото му и отнася думите му в нощта. — В скалните стени има хиляди скривалища. Кристалният монолит крие входа си от нас… но от един храмер? А освен това, видяхте стълбището към лабиринта в най-дълбокото помещение в Нефритената гробница.
Хойт вдига поглед, примижавайки от летящите прашинки пясък.
— Мислиш ли, че е там? В лабиринта? Силенъс пак се разсмива и вдига ръце. Копринената тъкан на свободната му блуза се надипля и развява.
— Откъде да зная бе, Padre5? Знам само, че Хет Мастийн сега може да е там, да ни гледа и да чака, за да се върне и да си поиска нещата. — Поетът посочи към куба на Мьобиус в центъра на малката им купчинка багаж. — Или вече да е мъртъв. Или пък още по-лошо.
— По-лошо ли? — пита Хойт. Лицето на свещеника се е състарило за последните няколко часа. Очите му са дълбоко вдлъбнати огледала от болка, а усмивката му е изкривена.
Мартин Силенъс се връща при тлеещия огън.
— По-лошо — отвръща той. — Може да се гърчи на стоманеното дърво на Шрайка. Където ще бъдем ние след мал…
Брон Ламиа внезапно се изправя и сграбчва поета за ризата. Тя го повдига от земята, разтърсва го и го спуска, докато лицето му не се изравнява с нейното.
— Още един път — тихо казва Брон, — и ще направя така, че много да те заболи. Няма да те убия, но ще ти се иска да съм го направила.
Поетът показва сатирската си усмивка. Ламиа го пуска и му обръща гръб. Касад се намесва:
— Уморени сме. Прибирайте се всички. Аз ще остана на стража.
Сънищата ми за Ламиа са смесени със сънищата на Ламиа. Не е неприятно да споделяш женски сънища и мисли, дори на жена, отделена от мен от бездна във времето и културата, много по-огромна от всички предполагаеми разлики между половете. По странен и някак си огледален начин тя сънуваше мъртвия си любим, Джони, прекалено малкия му нос и прекалено упоритата му челюст, прекалено дългата му коса, падаща на къдрици над яката му и очите му — онези прекалено изразителни, прекалено откровени очи, очи, които прекалено свободно одухотворяват едно лице, което би могло, с изключение на очите, да принадлежи на всеки един от хилядите селяни, родени в радиус от един ден езда около Лондон.