Изобщо не ми пукаше за всичко това. Просто исках да намеря спокоен бар.
Баровете на ТС2 бяха прекалено препълнени с бюрократи, журналисти и бизнесмени, затова взех една от совалките на Магистралата и слязох на главната спирка на Сол Дракони Септем. Гравитацията обезкуражаваше мнозина — тя обезкуражаваше и мен, — но това означаваше, че баровете не са толкова претъпкани и че хората са дошли да пият.
Мястото, което избрах, беше наземен бар, почти скрит под подпорните стълбове и служебните улеи към главната пазарна решетка. Вътре беше тъмно: тъмни стени, тъмно дърво, тъмни клиенти — кожата им бе толкова черна, колкото моята беше бяла. Мястото бе добро за пиене и аз точно с това се заех, като започнах с двойно шотландско уиски, а после продължих с по-сериозни неща.
Дори тук не можех да се освободя от Гладстоун. В другия край на стаята един плоскоекранен телевизор показваше лицето на президента на синьо-златистия фон, който тя използваше за държавни предавания. Неколцина от другите пиячи се бяха събрали да гледат. Дочувах откъси от речта:
— …за да обезпечим сигурността на гражданите на Хегемонията и… не можем да допуснем да изложим на опасност сигурността на Мрежата или на нашите съюзници в… затова съм заповядала пълен военен отпор на…
— Намалете проклетото нещо! — Удивих се, когато разбрах, че бях извикал самият аз. Клиентите се намръщиха през рамо, но намалиха телевизора. Погледах малко как се движи устата на Гладстоун, а после махнах на бармана за още едно двойно.
По някое време по-късно, може да беше и след часове, вдигнах поглед от чашата си, за да открия, че някой седи срещу мен в тъмния бар. Мина известно време, докато, мигайки на слабата светлина, познах кой беше това. За миг сърцето ми се разтуптя, когато си помислих: „Фани“, но после отново премигнах и казах:
— Лейди Филомел.
Тя все още носеше тъмносинята рокля, в която я бях видял на закуска. Сега някак си изглеждаше по-къса. Лицето и раменете й като че ли блестяха в сумрака.
— Г. Севърн — почти шепнешком отвърна тя. — Дойдох, за да изпълните обещанието си.
— Обещание ли? — махнах аз на бармана, но той не реагира. Намръщих се и погледнах към Даяна Филомел. — Какво обещание?
— Да ме нарисувате, разбира се. Забравихте ли обещанието си от тържеството?
Щракнах с пръсти, но високомерният барман отново не благоволи да погледне към мен.
— Нали ви нарисувах — казах аз.
— Да — отвърна лейди Филомел, — но не цялата. Въздъхнах и пресуших остатъка от скоча си.
— Пия — рекох.
Лейди Филомел се усмихна.
— Виждам.
Понечих да се изправя и да потърся бармана, размислих и бавно седнах обратно на изтърканата дървена пейка.
— Армагедон — казах аз. — Играят си с Армагедон. — Внимателно погледнах жената, като леко примижах, за да я фокусирам. — Знаете ли тази дума, милейди?
— Не мисля, че ще ви сервират повече алкохол — рече тя. — Имам пиене вкъщи. Можете да пиете, докато ме рисувате.
Отново примижах, вече лукаво. Може и да бях изпил малко повечко скоч, но това не беше навредило на съзнанието ми.
— Ами мъжа ви? — попитах аз.
Даяна Филомел отново сияйно се усмихна.
— Ще прекара няколко дни в Правителствения дом — вече наистина шепнешком отвърна тя. — Не може да стои далече от центъра на властта в такъв важен момент. Хайде, колата ми е точно отпред.
Не помня дали платих, но сигурно съм. Или пък лейди Филомел. Не помня дали тя ме е извела, но сигурно някой го е направил. Навярно шофьорът. Спомням си мъж в сива туника и панталони и как се облягам на него.
ЕМПС-то имаше балоноподобна горна част, поляризирана отвън, но съвсем прозрачна отвътре, където седнахме върху дебели възглавници. Преброих два поредни портала, а сетне се отклонихме от Магистралата и набрахме височина над сини поля и под жълто небе. Сложни къщи, построени от някакво абаносово дърво по върховете на хълмовете, бяха заобиколени от макови полета и бронзови езера. Ренесанс Вектор? Точно сега загадката беше прекалено сложна за мен, така че облегнах главата си на стената на балона и реших да се отпусна за миг-два. Трябваше да съм отпочинал за портрета на лейди Филомел… ха-ха.
Полята се носеха под нас.
5.
Полковник Федман Касад следва Брон Ламиа и отец Хойт през прашната буря към Нефритената гробница. Беше излъгал Ламиа — нощният му визьор и сензорите работеха добре, въпреки електрическите заряди, които трептяха по тях. Преследването на двамата изглеждаше най-добрата възможност да открие Шрайка. Касад помнеше лова на скални лъвове на Хеброн — връзваха някоя коза и чакаха.