Хойт се препъва до стената и отново изкрещява. Силата на болката вече не се поддава на никакво описание, а пълната ампула ултраморфин, която си е инжектирал само преди петнайсет минути, е безсилна срещу нея. Отец Хойт крещи и сграбчва дрехите си, разкъсва тежкото наметало, черната туника и римската якичка, панталоните, ризата и бельото, докато не остава гол, треперейки от болка и студ в сияещите коридори на Нефритената гробница и крещейки ругатни в нощта.
Той отново се запрепъва напред, намира отвор и влиза в някакво помещение по-голямо от тези, които си спомня от търсенията си през деня. Голи, прозрачни стени се издигат на трийсет метра от всички страни на празното пространство. Хойт пада на ръце и колене, поглежда надолу и разбира, че подът е станал почти прозрачен. Той се втренчва във вертикалната шахта под тънката ципа на пода-шахта, която се спуска километър или повече надолу към пламъци. Помещението се изпълва с червено-оранжева пулсираща светлина от толкова далечния огън.
Хойт се претъркулва настрани и се разсмива. Ако това е образът на ада, извикан заради него, то той е неуспешен. Виждането на свещеника за пъкъла е осезаемо — той е болката, която се движи в него като остри жици, минаващи през вените и червата му. Пъкълът също е спомена за гладуващите деца в бордеите на Армагаст и усмивката на политиците, които изпращат момчета на смърт в колониалните войни. Пъкълът е мисълта за Църквата, която умира сега, по времето на Дюре, а последните й последователи — шепа стари мъже и жени — изпълват само няколко пейки от огромните катедрали на Пацем. Пъкълът е лицемерието да казва утринната си молитва със злото на кръстоида, топло и гадно пулсиращ над сърцето му.
Усеща се прилив на горещ въздух и Хойт вижда как част от пода се плъзва назад и се появява отвор към шахтата отдолу. Помещението се изпълва със зловоние на сяра. Хойт се разсмива на клишето, но след секунди смехът му се превръща в ридание. Сега е паднал на колене и дращи с разкървавени нокти кръстоидите на гърдите и гърба си. Кръстообразните подутини като че ли блестят на червената светлина. Хойт чува пламъците отдолу.
— Хойт!
Все още ридаейки, той се обръща и вижда жената — Ламиа — в рамката на вратата. Тя гледа покрай него, зад него и вдига древния си пистолет. Очите й са широко разтворени.
Отец Хойт чувства горещината зад себе си, чува рева, сякаш от далечна пещ, но над него изведнъж долавя плъзгането и стърженето на метал по камък. Стъпки. Все още дращейки разкървавената подутина на гърдите си, Хойт се обръща и коленете му се ожулват в пода.
Първо вижда сянката: десет метра от остри ъгли, тръни, шипове… крака като стоманени тръби с розети от остриета на ятагани по коленете и глезените. После, през пулсиращата гореща светлина и черна сянка, Хойт вижда очите. Стотици фасети… хиляди… горящи с червен, лазерен блясък през двата рубина над яка от стоманени тръни и живачни гърди, отразяващи пламъците и сенките…
Брон Ламиа стреля с бащиния си пистолет. Трясъкът на гърмежите отеква високо и глухо над тътена на пещта.
Отец Ленар Хойт се извърта към нея и повдига ръка.
— Не, недей! — изкрещява. — Той ми изпълнява едно желание! Трябва да направя…
Шрайка, който беше там — на пет метра разстояние, — внезапно е тук, на една ръка от Хойт. Ламиа престава да стреля. Хойт вдига поглед, вижда собственото си отражение в огнено-лъскавия хром на черупката на създанието… и в този миг съзира нещо друго в очите на Шрайка… а сетне то изчезва, Шрайка изчезва и Хойт бавно вдига ръка, почти замаяно докосва гърлото си, втренчва се за миг в червения водопад, който покрива ръката, гърдите, кръстоида, стомаха му…
Свещеникът се обръща към вратата и вижда Ламиа все още да гледа ужасена и шокирана, вече не към Шрайка, а към него, към отец Ленар Хойт от Обществото на Иисус, и в този миг разбира, че болката е изчезнала, отваря уста да проговори, но потича още червено, цял червен гейзер. Хойт отново поглежда надолу, за пръв път забелязва, че е гол, вижда кръвта, която се стича от брадичката и гърдите му, стича се и капе върху вече тъмния под, вижда кръвта да тече, сякаш някой излива кофа червена боя, а после вече не вижда нищо и пада по лице върху пода, толкова далеч… толкова ужасно далеч… надолу.
6.
Тялото на Даяна Филомел беше толкова съвършено, колкото бяха успели да го направят козметичната наука и уменията на някой АРНист. След като се събудих, няколко минути лежах на леглото и се възхищавах от тялото й: обърната на другата страна, класическата извивка на гърба, бедрото и хълбока й предлагаха геометрия по-красива и въздействаща от всичко, открито от Евклид, с двете трапчинки под кръста, точно над спиращото дъха млечнобяло разширение на дупето й, с пресичащите се меки ъгли и със задните части на заоблените хълбоци, някак си по-чувствени и твърди, отколкото можеше да се надява да е който и да било аспект от мъжката анатомия.