Кийтс живя още три болезнени часа — плувец, изплуващ отвреме-навреме от морето си от агония, за да си поеме дъх или бързо да прошепне някакви безсмислици. Веднъж, много след здрачаване, той дръпна ръкава на Хънт и промълви достатъчно смислено:
— Когато умра, Шрайка няма да те нарани. Той чака мен. Може и да не откриеш път за дома, но той няма да те нарани, докато търсиш. — И отново, точно когато Хънт се привеждаше, за да чуе дали дъхът все още клокочи в дробовете на поета, Кийтс започна да говори и продължи между спазмите, докато не даде на другия специални инструкции за погребението си в Римското протестантско гробище, близо до Пирамидата на Гай Цестий.
— Глупости, глупости — непрекъснато мърмореше Хънт като мантра и стискаше горещата длан на младия мъж.
— Цветя — прошепна малко по-късно Кнйтс, точно след като Хънт беше запалил лампата на бюрото. Очите на поета бяха широко отворени, когато се втренчи в тавана с израз на чиста, детска почуда. Хънт вдигна поглед и видя избелелите жълти рози, нарисувани в сините квадрати на тавана. — Цветя… над мен — прошепна Кийтс между усилията си да диша.
Хънт стоеше до прозореца, вперил поглед навън в сенките зад Испанското стълбище, когато болезнено стържещото дишане зад него пресекна и престана, и Кийтс с мъка изрече:
— Севърн… повдигни ме! Умирам.
Хънт седна на леглото и го подхвана. Жар се излъчваше от дребното тяло, което като че ли нямаше тежест, сякаш истинската му материя беше изтляла.
— Не се плаши. Бъди твърд. И благодари на Бога, че това свършва! — изпъшка Кийтс и сетне ужасното стържене стихна. Хънт помогна на поета да легне по-удобно, когато дишането му се успокои в по-нормален ритъм.
Хънт смени водата в легена, навлажни нова кърпа и се върна, за да завари Кийтс мъртъв.
По-късно, точно след изгрев слънце, той вдигна дребното тяло — увито в нови чаршафи от собственото легло на Хънт — и излезе в града.
Бурята беше утихнала, когато Брон Ламиа стигна до края на долината. Минавайки покрай Пещерните гробници, тя беше видяла същия зловещ блясък, който излъчваха другите Гробници, но оттам се разнасяше и ужасен шум — сякаш викаха хиляди хора — екот и стенание от земята. Брон забърза по пътя си.
Небето се бе изчистило, когато застана пред двореца на Шрайка. Името на сградата беше подходящо избрано: полукуполът бе заоблен нагоре и навън като черупката на създанието, подпорни елементи се извиваха надолу като пронизващи дъното на долината остриета, а други се издигаха нагоре и настрани като тръните на Шрайка. Стените станаха прозрачни, когато се усили вътрешният блясък и сега постройката светеше като гигантски блуждаещ огън, а горните й части искряха с червена светлина като очите на Шрайка.
Брон си пое дъх и докосна корема си. Беше бременна — знаеше го още отпреди да напусне Лусус — и не дължеше ли повече на неродения си син или дъщеря, отколкото на циничния стар поет, разпнат на дървото на Шрайка? Брон знаеше, че отговорът е „да“ и че това нямаше абсолютно никакво значение. Тя въздъхна и се приближи до двореца на Шрайка.
Отвътре той не беше по-широк от двайсет метра. По рано, когато бяха влизали, Брон и другите поклонници бяха видели интериора като едно-единствено открито пространство, празно, с изключение на шиповидните подпори, които се пресичаха на кръст под блестящия купол. Сега, когато Брон застана на входа, вътрешността беше пространство, по-голямо от самата долина. Десетина редици бели камъни се издигаха една до друга и се простираха в избледняващата далечина. Върху всеки каменен ред лежаха облечени по различен начин човешки тела, свързани със същия полуорганичен, полупаразитен шунтов шекер и кабел, който приятелите й бяха казали, че е носила самата тя. Само че тези метални, макар и прозрачни пъпни върви пулсираха с червена светлина и ритмично се разширяваха и свиваха, сякаш през черепите на спящите фигури се проточваше кръв.
Брон залитна назад, блъсната едновременно от вълната на антиентропните приливи и от гледката, но когато застана на десет метра от двореца, отвън той беше толкова голям, колкото винаги. Не претендираше, че разбира колко клика могат да се съберат в такава скромна обвивка. Гробниците на времето се отваряха. Доколкото знаеше, тази можеше едновременно да съществува в различни времена. Това, което обаче разбираше, бе, че когато се будеше от собствените си пътувания с шунта, тя беше зървала тръненото дърво на Шрайка свързано с тръби и пълзящи пипала от енергия, невидими за окото, но сега съвсем явно съединени с двореца на Шрайка.