Брон отново пристъпи към входа.
Вътре чакаше Шрайка. Черупката му, обикновено искряща, сега изглеждаше черна на фона на светлината и мраморния блясък около нея.
Брон усети как адреналинът й устремно се покачва, почувства порив да се обърне и да избяга, и пристъпи вътре.
Входът зад нея почти изчезна, забележим само по бледото замъгляване в еднаквия блясък, който се излъчваше от стените. Шрайка не помръдваше. Червените му очи пламтяха от сянката на черепа му.
Брон пристъпи напред. Ботушите й не издаваха звук по каменния под. Шрайка беше на десет метра отдясно, там, където започваха каменните редици, издигащ се като неприлична закачалка към таван, скрит в блясък. Тя не хранеше илюзии, че ще може да стигне обратно до вратата, преди създанието да стигне до нея.
Той не помръдваше. Въздухът миришеше на озон и нещо болезнено сладко. Брон тръгна, опряла гръб в стената и разгледа редиците от тела, за да зърне познато, спящо лице. С всяка стъпка наляво, тя се отдалечаваше от изхода и улесняваше Шрайка да отреже пътя й. Създанието стоеше на мястото си като черна скулптура в океан от светлина.
Редиците се простираха с километри. Каменни стълбища, всяко от които почти цял метър високо, нарушаваха хоризонталните редове от тъмни тела. След няколко минути път от входа, Брон изкачи долната третина на едно от тези стълбища, докосна най-близкото тяло от втората редица и с облекчение откри, че плътта е топла, че гърдите на мъжа се издигат и спадат. Това не беше Мартин Силенъс.
Брон продължи напред, като почти очакваше да намери Пол Дюре, Сол Уайнтрауб или дори себе си да лежи сред живите мъртъвци. Вместо това тя откри лице, което беше видяла за последен път, изсечено в планински склон. Тъжния крал Били лежеше неподвижен върху бял камък през пет редици от нея, а царствените му одежди бяха обгорени и изцапани. Тъжното лице беше — както и всички останали — изкривено в някаква вътрешна агония. Мартин Силенъс лежеше през три тела от него, на по-долна редица.
Брон приклекна до поета и погледна през рамо към черното петно на Шрайка, все още неподвижен в края на редиците от тела. Както и останалите, Силенъс изглежда беше жив, в безмълвна агония и бе свързан с шунтов щекер към пулсиращата пъпна връв, която на свой ред потъваше в бялата стена зад перваза и сякаш се сливаше с камъка.
Брон се задъха от страх, когато прокара длан по черепа на поета, усети сливането на пластмаса и кост, а после сама попипа пъпната връв и не откри връзка или отвор в мястото, където се скриваше в камъка. Под пръстите й пулсираше течност.
— Мамка му — прошепна Брон и във внезапен пристъп на паника, погледна зад себе си, сигурна, че Шрайка се е промъкнал в опасна близост. Тъмната фигура все още стоеше в края на дългото помещение.
Джобовете й бяха празни. Нямаше нито оръжие, нито някакъв инструмент. Разбираше, че ще трябва да се върне при Сфинкса, да намери вързопите, да изрови нещо, с което да реже, а после пак да дойде тук и да събере достатъчно смелост, за да влезе повторно.
Брон знаеше, че никога повече няма да може да мине пак през онази врата.
Тя коленичи, пое дълбоко дъх, вдигна, а после и спусна ръката си. Ръбът на дланта й се разби в материала, който приличаше на прозрачна пластмаса, а на пипане беше по-твърд от стомана. Дори и само от този единствен удар, ръката я заболя от китката до рамото.
Брон Ламиа погледна надясно. Шрайка се приближаваше към нея, бавно пристъпвайки като старец на спокойна разходка.
Тя извика, коленичи и отново замахна, напрегнала длан и стегнала палец под прав ъгъл. Ударът отекна в дългото помещение.
Брон Ламиа беше израснала на Лусус при 1.3 стандартна гравитация и беше атлетична за расата си. Откакто навърши девет години, тя си мечтаеше и работеше, за да стане детектив, и част от тази естествено маниакална и съвсем нелогична подготовка бяха тренировките й по бойните спортове. Сега тя изсумтя, вдигна ръка и отново замахна, като желаеше дланта й да е острие на брадва и виждаше в съзнанието си поразяващия удар, успешното разсичане на материята.
Пулсирайки като жива, твърдата пъпна връв недоловимо се вдлъбна и сякаш се дръпна встрани, когато жената отново замахна.
Под и зад нея се разнесоха стъпки. Брон почти се изкиска. Би било по-лесно да удари камъка, за да постигне същия ефект. Тя отново блъсна ръба на дланта си във връвта и усети, че някаква малка костица в ръката й поддава. Болката беше като далечен шум, като плъзгането под и зад нея.