— Кой си ти? — попита Даяна Филомел. Въздъхнах. Беше трудно да отговоря честно на този въпрос.
— Джон Кийтс — накрая отвърнах аз. Мълчанието им ми подсказа, че името не означава нищо за тях. „И защо ли трябва да означава нещо?“ — запитах се аз. Някога предсказах, че то ще бъде име „написано върху вода“. Макар че не можех нито да се движа, нито да отворя очи, нямах проблем да вляза в инфосферата, следвайки векторите им на достъп. Името на поета беше сред осемстотинте Джон Кийтс в списъка, предложен им от обществения архив, но те очевидно не се интересуваха много от човек, мъртъв от деветстотин години.
— За кого работиш? — Беше гласът на Хърмънд Филомел. Поради някаква причина, малко се изненадах.
— За никого.
Гласовете се промениха, когато разговаряха помежду си.
— Дали е възможно да устоява на опиата?
— Никой не може да му устои — отвърна Даяна. — Може да умре, когато му се инжектира, но не може да му устои.
— Тогава какво става? — попитя Хърмънд. — Защо Гладстоун допуска един никой на Съвета в навечерието на войната?
— Той ви чува, нали знаете? — чу се друг мъжки глас — на един от главорезите.
— Няма значение — отвърна Даяна. — Така или иначе, след разпита няма да живее дълго. — Гласът й отново се разнесе, този път насочен към мен: — Защо президентът те покани на Съвета… Джон?
— Не съм сигурен. За да чуе за поклонниците, навярно.
— Какви поклонници, Джон?
— Поклонниците на Шрайка. Някой друг издаде звук.
— Шт — каза Даяна Филомел. После се обърна към мен. — На Хиперион ли са онези поклонници на Шрайка, Джон?
— Да.
— Поклонничеството в ход ли е в момента?
— Да.
— И защо Гладстоун те пита за тях, Джон?
— Аз ги сънувам.
Чу се възклицание, изразяващо отвращение.
— Той е луд — рече Хърмънд. — Дори под въздействието на наркотика на истината не знае кой е, а сега ни разправя тези глупости. Да свършваме с това и…
— Млъкни — каза лейди Даяна. — Гладстоун не е луда. Тя го е поканила, помниш ли? Джон, какво искаш да кажеш с това, че ги сънуваш?
— Сънувам впечатленията на първата възстановена личност на Кийтс — отвърнах аз. Гласът ми беше предрезгавял, сякаш говорех насън. — Той вкара личността си в един от поклонниците, когато убиха тялото му и сега се скита из тяхната микросфера. По някакъв начин тези възприятия са мои сънища. Навярно моите действия са негови сънища. Не зная.
— Луд — рече Хърмънд.
— Не, не — възрази лейди Даяна. Гласът й беше напрегнат, почти шокиран. — Джон, ти киборг ли си?
— Да.
— О, Христе и Аллах — възкликна лейди Даяна.
— Какво е киборг? — попита единият от главорезите. Имаше висок, почти женствен глас. За миг последва мълчание и после Даяна му каза:
— Идиот. Киборгите са хуманоиди, създадени от Техноцентъра. До миналия век е имало няколко в Съвещателната комисия, когато са били обявени извън закона.
— Като андроиди или нещо такова — рече другият главорез.
— Млъкни — сопна се Хърмънд.
— Не — възрази Даяна. — Киборгите са генетически съвършени, изградени са от ДНК от Старата Земя. Необходима е била само кост… парченце от косъм… Джон, чуваш ли ме? Джон?
— Да.
— Джон, ти си киборг… знаеш ли коя е твоята личностшаблон?
— Джон Кийтс.
Чух я как си пое дълбоко дъх.
— Кой е… бил… Джон Кийтс?
— Поет.
— Кога е живял, Джон?
— От 1795 до 1821 г. — отвърнах аз.
— По кое летоброене, Джон?
— По това след Христа на Старата Земя. Преди Хеджира. Съвременна епоха…
Гласът на Хърмънд възбудено ме прекъсна:
— Джон, в… в контакт ли си с Техноцентъра в момента?
— Да.
— Можеш ли… свободен ли си да общуваш, въпреки наркотика на истината?
— Да.
— О, майната му — каза главорезът с тънкия глас.
— Трябва да се махаме оттук — изръмжа Хърмънд.
— Само още един момент — спря ги Даяна. — Трябва да разберем…
— Не можем ли да го вземем с нас? — попита главорезът с дълбокия глас.
— Идиот — сряза го Хърмънд. — Ако е жив и е във връзка с инфосферата и Техноцентъра… по дяволите, той живее в Техноцентъра, умът му е там… значи може да осведоми Гладстоун, службата за сигурност, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, всички!
— Млъкни — извика лейди Даяна. — Ще го убием веднага, щом свърша. Още няколко въпроса, Джон?
— Да.
— Защо Гладстоун иска да знае какво става с поклонниците на Шрайка? Това свързано ли е с войната с прокудените?
— Не съм сигурен.
— Лайно — измърмори Хърмънд. — Да тръгваме.
— Тишина. Джон, откъде си?
— През последните десет месеца живях на Есперанс.