Господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет.
Метасферата не е по-малко плашеща отпреди — сега е още по-лошо, защото нямам тленно убежище, където да избягам. Огромни форми се движат зад мрачни хоризонти, звуци кънтят в Празнотата, Която Обвързва като стъпки по керемиди в изоставен замък. Под и зад всичко се носи постоянен и обезсилващ тътен като колела на карета по настлан с плочи път.
Клетият Хънт. Изкушавам се да се върна при него, да се отбия като духът на Марли, за да го уверя, че съм по-добре, отколкото изглеждам, но точно сега Старата Земя с опасно място за мен: присъствието на Шрайка гори по инфоравнината на метасферата там като огън върху черно кадифе.
Техноцентърът ме зове с все по-голяма сила, но това е още по-опасно. Помня как Ъмон унищожи другия Кийтс пред Брон Ламиа — притискайки аналоговата личност към себе си, докато просто не се разтвори, а базисната памет на Техноцентъра за него не се стопи като лед.
Не, благодаря.
Избрах смърт пред божественост, но имам да свърша някои задачи, преди да заспя.
Метасферата ме плаши, Техноцентърът ме плаши, мрачните тунели на инфосферните ексцентричности, през които трябва да пътувам, ме ужасяват чак до аналоговите ми кости. Но няма от какво да се страхувам.
Понасям се в първия черен конус и се завъртам като метафорично листо в прекалено истинска вихрушка, изплувам върху нужната ми инфоравнина, но съм прекалено замаян и дезориентиран, за да направя нещо друго, освен да остана седнал там — видим за всеки ИИ, влязъл в тези ганглии от постоянна памет или фаги, обитаващи виолетовите цепнатини на която и да е от тези инфопланински вериги, — но хаосът в Техноцентъра ме спасява тук: огромните личности от Техноцентъра са прекалено заети да обсаждат Троянските крепости на собствените си индивидуалности и да наблюдават задните им врати.
Намирам кодовете за достъп в инфосферата, които искам и синапените връзки, които ми трябват и е въпрос само на микросекунда да тръгна по старите пътеки към Тау Сети Сентър, Правителствения дом, лазарета и предизвиканите от лекарства сънища на Пол Дюре.
Това, с което отлично се справя личността ми, е сънят и аз съвсем случайно откривам, че спомените ми за шотландското ми пътешествие представляват приятен сънопейзаж, в който да убедя свещеника да избяга. Като англичанин и свободомислещ, някога се противопоставях на всичко, което намирисваше на попщина, но за едно нещо трябва да се отдаде дан на йезуитите — научени са на покорство дори отвъд логиката и това по изключение се оказва полезно за цялото човечество. Дюре не пита защо, когато му казвам да тръгне… събужда се като послушно момче, завива се с одеяло и тръгва.
Като минавам през Техноцентъра на път за метасферата на Хиперион, усещам горящо-металния дъх на гражданска война и зървам огромна светлина, която спокойно би могла да е Ъмон в процеса на собственото му унищожаване. Старият Учител, ако наистина беше той, не рецитираше коани, докато умираше, а пищеше в агония така искрено, както и всяко съзнателно същество, което бутат в пещта.
Избързвам нататък.
Телепортаторната връзка с Хиперион в най-добрия случай е съвсем тънка: един-единствеи военен телепортал и един-единствен, повреден скоков кораб в свиващия се периметър на разбитите от войната кораби на Хегемонията. Ексцентричната задържаща сфера не може да бъде защитавана от атаките на прокудените повече от още няколко минути. Хегемонийският фотонен кораб, носещ устройството на жезъла на смъртта, се готви за прехвърляне в системата, докато преминавам и откривам връзките си в ограниченото инфосферно равнище, което позволява наблюдение. Спирам, за да видя какво ще стане после.
— Иисусе Христе — възкликна Мелио Арундес. — Мейна Гладстоун праща съобщение с приоритетен достъп.
Тео Лейн се присъедини към по-възрастния мъж и двамата гледаха как приоритетните данни замъгляват въздуха над холоямката. Консулът се спусна по спираловидното желязно стълбище от спалнята си, където се бе оттеглил за размисъл.
— Ново съобщение от ТС2 ли? — изръмжа той.
— Не конкретно за нас — отвърна Тео, четейки червените кодове, докато се очертаваха и избледняваха. — Това е приоритетно векторно предаване за всички, навсякъде.
Арундес се отпусна върху възглавниците в ямката.
— Случило се е нещо много лошо. Президентът появявал ли се е по-рано на всеобхватно широколентово предаване?
— Никога — отвърна Тео Лейн. — Енергията, необходима дори само за кодирането на такова съобщение, би била невероятно много.
Консулът се приближи и посочи към вече изчезващите кодове.