На Метаксас имаше бунтове и отмъщения.
На Ком-Риад един самозван фундаменталистки шиитски аятолах напусна пустинята, събра сто хиляди привърженици и за часове унищожи сунитските автономни власти. Новото революционно правителство възстанови властта на моллите и върна часовника с две хиляди години назад. Хората буйстваха от радост.
На Армагаст, граничен свят, нещата вървяха така, както винаги, с изключение на смъртта на туристите, новите археолози и други вносни излишества. Армагаст беше лабиринтен свят. Лабиринтът там остана празен.
На Хеброн настъпи паника в международния център в Нови Йерусалим, но ционистките старейшини скоро възстановиха реда в града и света. Бяха разработени планове. Редките вносни продукти от първа необходимост бяха разпределени. Пустинята беше преобразена. Фермите се разширяваха. Засаждаха се дървета. Хората се оплакваха помежду си, благодаряха на Господ за избавлението и отиваха да си вършат работата.
На Божия горичка всички континенти все още горяха й небето беше покрито с дим. Скоро след като бе отминал последният „рояк“, десетки дърволети се издигнаха в облаците и бавно се качиха на ядрени шлепове, защитени от ергови задържащи полета. Шом напуснаха гравитационния кладенец, повечето от тях се насочиха навън в безброй посоки по галактическата плоскост на еклиптиката и започнаха дългото въртеливо издигане към квантовия скок. Векторни съобщения прескачаха от дърволетите към далечните, очакващи ги рояци. Новото засаждане беше започнало.
На Тау Сети Сентър, седалището на властта, богатството, бизнеса и правителството, гладните оцелели напуснаха опасните небостъргачи, безполезните градове и безпомощните орбитални жилища и се втурнаха да търсят кого да обвинят. Кого да накажат.
Не се наложи да търсят дълго.
Генерал Ван Цайдт беше в Правителствения дом, когато порталите изчезнаха и сега той командваше двестате морски пехотинци и шейсет и осемте души от службата за сигурност, оставени да охраняват комплекса. Бившият президент Мейна Гладстоун все още командваше шестимата преторианци, оставени й от Колчев, когато заедно с другите сенатори беше заминал с първия и последен евакуационен кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. На някои места тълпата бе намерила противокосмически ракети и копия и никой от оставащите в Правителствения дом три хиляди служители и бежанци нямаше да може да отиде никъде, докато обсадата не се вдигнеше или защитните полета не се разваляха.
Гладстоун стоеше на предния наблюдателен пост и гледаше сечта. Тълпата беше унищожила по-голямата част от Еленовия парк и официалните градини, преди последните огради на забранителните и задържащите полета да ги спрат. Сега в една от тези бариери се притискаха поне три милиона обезумели човешки същества и тълпата нарастваше с всяка следваща минута.
— Можете ли да дръпнете полетата с петдесет метра назад и да ги възстановите преди тълпата да е покрила земята? — попита генерала Гладстоун. Небето беше изпълнено с дим от горящите на запад градове. Хиляди мъже и жени бяха премазани в замъгленото петно на задържащото поле от навалицата зад тях, преди долните два метра от искрящата стена да се покажат, сякаш измазани с ягодов конфитюр. Други десетки хиляди се притискаха по-близо до вътрешната бариера, въпреки агонията на нерви и кости, която им причиняваше забранителното поле.
— Можем да го направим, г. президент — отвърна Ван Цайдт. — Но защо?
— Ще изляза да поговоря с тях. — Гласът на Гладстоун звучеше много уморено.
Морският пехотинец я погледна, сигурен, че си прави някаква лоша шега.
— Г. президент, след месец ще искат да изслушат вас… или когото и да било от нас… по радиото или по ХХВ. След година, а може би две, след възстановяването на реда и успешното разпределяне на запасите, могат да са готови да ви простят. Но ще мине цяло поколение, преди наистина да разберат какво направихте… че ги спасихте… че спасихте всички нас.
— Искам да разговарям с тях — настоя Мейна Гладстоун. — Имам да им дам нещо.
Ван Цайдт поклати глава и погледна към кръга от офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които бяха гледали навън към тълпата през амбразурите в бункера, и които сега гледаха към Гладстоун със също такова недоверие и ужас.
— Трябва да се консултирам с президент Колчев — каза генерал Ван Цайдт.
— Не — уморено възрази Мейна Гладстоун. — Той управлява империя, която вече не съществува. Аз все още управлявам света, който унищожих. — Тя кимна към преторианците си и те извадиха жезли на смъртта от оранжево-черните си раирани туники.
Никой от офицерите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, не помръдна.