— Мейна, следващият евакуационен кораб ще свърши работата — рече генерал Ван Цайдт. Гладстоун кимна, сякаш се бе разсеяла.
— Вътрешната градина, струва ми се. Тълпата ще загуби няколко мига. Изтеглянето на външните полета ще наруши равновесието им. — Тя се огледа, сякаш можеше да забрави нещо, а после протегна ръка към Ван Цайдт. — Сбогом, Марк. Благодаря ти. Моля те, погрижи се за хората ми.
Ван Цайдт стисна ръката й и я проследи как оправи шала си, разсеяно докосна инфотермната гривна, сякаш за късмет и излезе от бункера с четирима от преторианците си. Малката група пресече изпотъпканите градини и бавно се насочи към задържащите полета. Тълпата зад тях изглежда реагира като един-единствен безмозъчен организъм, минавайки през виолетовото забранително поле и крещейки с гласа на нещо обезумяло.
Гладстоун се обърна, вдигна ръка, сякаш, за да махне и даде знак на преторианците си да се върнат. Четиримата гвардейци побързаха обратно през полегналата трева.
— Хайде — каза най-старшият от оставащите преторианци и посочи към дистанционното управление на задържащото поле.
— Майната ти — ясно рече Ван Цайдт. Никой нямаше да приближи до пулта, докато беше жив.
Генералът бе забравил, че Гладстоун все още имаше достъп до кодовете и тактическите теснолъчеви връзки. Той видя как жената вдигна инфотерма си, но реагира прекалено бавно. Лампичките на пулта премигнаха в червено, а след това в зелено, външните полета изгаснаха, а след това се задействаха на петдесет метра по-близо до сградата и за миг Мейна Гладстоун остана сама. Между нея и милионната тълпа нямаше нищо, освен няколко метра трева и безброй трупове, внезапно поддали се на гравитацията поради отдръпналата се защитна стена.
Гладстоун вдигна и двете си ръце, сякаш прегръщаше тълпата. Тишина и неподвижност настанаха за три секунди, продължили като че ли цяла вечност, а после тълпата изрева с гласа на един-единствен огромен звяр и хилядите се втурнаха напред с пръчки, камъни, ножове и счупени бутилки.
Ван Цайдт за миг си помисли, че Гладстоун стои като непоклатима скала срещу приливната вълна на сганта; виждаше тъмния й костюм и светъл шал, виждаше я да стои изправена, с все още вдигнати ръце, но после се втурнаха нови стотици, тълпата се затвори и президентът изчезна.
Преторианците сведоха оръжия и незабавно бяха арестувани от часовите на морските пехотинци.
— Затъмнете задържащите полета — нареди Ван Цайдт. — Кажете на корабите да кацат във вътрешната градина на интервали от пет минути. Побързайте!
Генералът се извърна.
— Мили Боже — изпъшка Тео Лейн, когато откъслечните коментари продължиха да пристигат по векторния канал. За една милисекунда се пращаха толкова много съобщения, че компютърът не смогваше да ги отделя едно от друго. Резултатът беше някаква безумна бъркотия.
— Върни унищожаването на ексцентричната задържаща сфера — нареди консулът.
— Да, сър — отвърна корабът и прекъсна векторните съобщения, за да повтори внезапния взрив от бяла светлина, последван от кратко разцъфване на отломки и моментален срив, когато ексцентричността погълна себе си и всичко останало в радиус от шест хиляди клика. Уредите показваха резултатите от гравитационните приливи, лесно поправими на това разстояние, но опустошенията от все още водещата се битка между Хегемонията и прокудените по-близо до Хиперион бяха огромни.
— Добре — каза консулът и напливът от векторни съобщения се възобнови.
— Няма съмнение, нали? — попита Арундес.
— Никакво — отвърна консулът. — Хиперион отново е периферен свят. Само че този път няма Мрежа, на която да е Периферия.
— Не е за вярване — обади се Тео Лейн. Бившият генерал-губернатор седеше и пиеше скоч: единственият път, когато консулът виждаше помощника си да си позволява опиат. Тео си наля още четири пръста. — Мрежата… я няма. Изтрити са петстотин години експанзия. —
— Не са изтрити — възрази консулът. Той остави собствената си чаша, все още недопита, на масата. — Световете остават. Културите ще се развиват отделно, но все още разполагаме с хокинговия двигател. Единственото технологично постижение, което сме осъществили сами, а не сме взели от Техноцентъра.
Мелио Арундес се наведе напред, събрал длани като за молитва.
— Възможно ли е наистина Техноцентърът да е изчезнал? Да е унищожен?
Консулът се заслуша за миг в брътвежа от гласове, викове, апели, военни доклади и молби за помощ, носещ се от векторните, включени само на глас, ленти.
— Може би не унищожен — отвърна той, — а отрязан, откъснат.
Тео пресуши чашата си и внимателно я остави. Зелените му очи бяха спокойни и блестящи.