Не виждам Бог — нито един от двамата — в метасферата. Не се и опитвам. Имам си достатъчно свои проблеми.
Черните въртопи на входовете на Мрежата и Техноцентъра вече не съществуват, изличени от пространството и времето като премахнати брадавици, изчезнали изцяло, като водовъртежи след отминаване на бурята.
Напъхал съм се тук, освен ако не искам да предизвикам метасферата.
А не искам. Не още.
Но това е мястото, където искам да бъда. Инфосферата в системата на Хиперион почти е изчезнала, а жалките останки на повърхността на самия свят и в това, което остава от флотата, на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, изсъхват като локви на слънце, но Гробниците на времето проблясват през метасферата като фарове в сгъстяващия се мрак. Ако телепортаторните връзки бяха черни въртопи, то Гробниците на времето сияят като бели дупки, пръскащи ослепителна светлина.
Приближавам се към тях. Засега, като Този, Който Идва Преди, всичко, което съм постигнал, е да се появявам в чужди сънища. Време е да свърша нещо.
Сол чакаше. Бяха изтекли часове, откакто бе дал единственото си дете на Шрайка. Бяха изтекли дни, откакто не беше ял или спал. Около него бурята бе вилняла и отминала, Гробниците бяха блестели и тътнали като ядрени реактори, а приливите на времето го бяха шибали със силата на цунами. Но Сол се бе вкопчил в каменните стъпала на Сфинкса и бе чакал през цялото време. Чакаше и сега.
Почти в безсъзнание, атакуван от пристъпите на изтощение и страх за дъщеря си, Сол откри, че умът му на учен работи бързо.
През по-голямата част от живота и кариерата си Сол Уайнтрауб — историк, класик и философ — се бе занима. вал с етиката на човешкото религиозно поведение. Религия и етика не винаги бяха — или дори често не бяха — съвместими. Изискванията на религиозния абсолютизъм или фундаментализъм, или яростен релативизъм често отразяваха най-лошите аспекти на синхронната култура или предразсъдъци, вместо да представляват система, в която да могат да живеят и човек, и Бог с усещане за истинска справедливост. Най-известната книга на Сол — озаглавена „Дилемата на Авраам“, когато накрая излезе на масовия пазар в тираж, за който не бе и сънувал, докато пишеше томове за академичните издателства — беше написана; когато Рахил умираше от болестта на Мерлин, и се занимаваше, очевидно в достатъчна степен, с тежкия избор на Авраам да се покори или да не се покори на директната заповед на Господ да пожертва сина си.
Сол беше писал, че примитивните времена са изисквали примитивно покорство, че по-късните поколения са се развили до точката, в която родителите са предлагали себе си за жертва — както през мрачните нощи на кладите, с които изобилстваше историята на Старата Земя — и че днешните поколения трябва да отхвърлят каквато и да е заповед за жертвоприношение. Сол беше писал, че каквато и форма да има сега Бог в човешкото съзнание — било като чиста изява на подсъзнанието във всичките му реваншистки потребности или като по-съзнателен опит за философско и етично развитие — човечеството вече не може да се съгласява да предлага жертвоприношения в Божие име. Жертвоприношението и съгласието за жертвоприношение бяха написали човешката история с кръв.
И все пак преди часове, преди много, много часове, Сол Уайнтрауб беше дал единственото си дете на едно създание на смъртта.
В продължение на години гласът в сънищата му бе заповядвал да постъпи така. В продължение на години Сол беше отказвал. Накрая се бе съгласил, едва когато времето беше изтекло, когато бяха изгубени всички други надежди и когато бе разбрал, че гласът в неговите и в сънищата на Сара през всичките тези години не е бил Божият глас, нито пък на някоя тъмна сила, съюзник на Шрайка.
Това бе гласът на тяхната дъщеря.
С внезапна яснота, която излизаше извън непосредствения кръг на болката и скръбта му, Сол Уайнтрауб изведнъж отлично разбра защо Авраам се бе съгласил да пожертва Исаак, своя син, когато Господ му бе заповядал да го стори.
Това не беше покорство.
Това дори не означаваше, че поставя любовта към Бога над любовта към сина си.
Авраам беше изпитвал Господ.
Отказвайки жертвата в последния миг, спирайки ножа, Бог беше заслужил правото — в Авраамовите очи и в тези на рожбата му — да стане Господ на Авраам.
Сол потръпна при мисълта как без да се поставя в положението на Авраам, без да повтаря готовността му да пожертва момчето, би могъл да изкове онази връзка между по-голямата сила и човечеството. Авраам е трябвало да знае в сърцето си, че би убил сина си. Божеството, каквато и форма да е приемело тогава, е трябвало да знае решеността на Авраам, да почувства мъката и ангажираността да унищожи онова, което за него е било най-ценното нещо във вселената.