Авраам е отишъл не да извърши жертвоприношение, а да разбере веднъж завинаги дали този Бог заслужава да му вярва и да му се подчинява. Това е била единствената възможна проверка.
Защо тогава, помисли си Сол, вкопчен в каменното стълбище, когато Сфинкса като че ли се издигаше и падаше в бурните морета от време, защо тази проверка трябва да се повтаря? Какво ужасно ново откровение крие тя за човечеството?
Тогава Сол разбра — от малкото, което му беше казала Брон, от споделените истории на поклонничеството, от собствените си лични открития през последните няколко седмици, — че усилието на този механичен Абсолютен Интелект, каквото и, по дяволите, да представляваше, да накара липсващото от човешкото Божество Състрадание да излезе от убежището си, беше напразно. Ученият вече не виждаше тръненото дърво на върха на скалите, металните му клони и страдащите хора, но сега ясно разбираше, че то е такава органична машина като Шрайка — устройство за излъчване на страдание из цялата вселена, така че изчезналата част от човешкия Бог да бъде принудена да реагира, да се покаже сама.
Ако Бог се развиваше, а Сол беше сигурен, че трябва да е така, това развитие бе насочено към състрадание — по-скоро към споделено усещане за страдание, отколкото към мощ или господство. Но отвратителното дърво, което бяха зърнали поклонниците — на което бе жертва бедният Мартин Силенъс — не беше начинът да се предизвика липсващата сила.
Сега Сол разбираше, че механичният бог, каквато и да беше формата му, бе достатъчно проницателен, за да види, че състраданието е реакция към болката на други, но същият АИ беше прекалено глупав да осъзнае, че състраданието — и от гледна точка на човека, и на човешкия АИ — беше нещо много повече от това. Състраданието и любовта бяха неотделими и необясними. Механичният АИ никога нямаше да го разбере — дори не и само дотолкова, че да го използва като примамка за онази част от човешкия АИ, която се беше уморила от войната в далечното бъдеще.
Любовта, това най-банално нещо, този най-изтъркан религиозен мотив, имаше повече мощ — сега Сол го знаеше — от ядрената сила, електромагнетизма или гравитацията. Любовта бе тези други сили, разбираше Сол. Празнотата, Която Обвързва, субквантовата невъзможност, която пренасяше информация от фотон на фотон, не беше нищо повече или по-малко от любов.
Но би ли могла любовта — простата, банална любов — да обясни така наречения антропичен принцип, над който учените колективно бяха клатили глави в продължение на повече от седем века — онзи почти безкраен низ от съвпадения, довели до появата на вселена, имаща правилния брой измерения, правилните стойности на електрони, точните закони за гравитация, необходимата възраст на звездите, съответните предбиологични условия за създаване на съвършените вируси, превърнали се в необходимите ДНК — накратко, поредица от съвпадения, така абсурдни в прецизността и точността си, че противоречаха на логиката, противоречаха на разбирането и дори на религиозното тълкувание. Любов?
В продължение на седем столетия съществуването на Теориите за Великата унификация, свръхопънатата постквантова физика и предоставеното от Техноцентъра обяснение на вселената като самостоятелна и безкрайна, без ексцентричностите на Големия взрив или съответните им крайни точки, беше елиминирало в огромна степен каквато и да била роля на Бог — примитивно антропоморфен или сложно пост-Айнщайнов — дори като страж на законите отпреди Сътворението. Модерната вселена, доколкото бяха стигнали в разбирането й човекът и машината, не се нуждаеше от Творец; всъщност, не допускаше Творец. Законите й позволяваха твърде малко поправки и не допускаха основни преработки. Тя не беше започнала и нямаше да свърши. Беше извън циклите на разширяване и свиване, толкова постоянна и самоуправляваща се, колкото сезоните на Старата Земя. В нея нямаше място за любов.
Изглежда Авраам беше предложил да убие сина си, за да изпита един фантом.
Изглежда Сол бе пренесъл умиращата си дъщеря през стотици светлинни години и безброй препятствия в отговор на нищото.
Но сега, когато Сфи-нкса се мержелееше над него и първите лъчи на изгрева просветляваха небето на Хиперион, Сол разбираше, че бе отговорил на сила, много по-същностна и убедителна от ужаса на Шрайка или господството на болката. Ако беше прав — той не знаеше, но го чувстваше — тогава любовта бе вплетена в структурата на вселената, както гравитацията и материята/антиматерията. Място за някакъв Бог имаше не в мрежата между стените, нито в ексцентричните пукнатини в паважа, нито пък някъде преди и отвъд сферата на нещата… а в самата основа и вътъка им. Развиващ се, както се развиваше вселената. Учещ се, както се учеха способните на това части на вселената. Обичащ, както обичаше човечеството.