Сол застана на колене, а после се изправи на крака. Бурята на приливите на времето като че ли малко беше утихнала и той си помисли, че би могъл да опита за стотен път да влезе в гробницата.
Ярка светлина все още бликаше оттам, откъдето Шрайка се бе появил, беше взел дъщеря му и бе изчезнал. Но сега звездите се сляха и самото небе просветляваше с настъпването на утринта.
Сол тръгна нагоре по стълбите.
Спомняше си момента у дома, на света на Бърнард, когато Рахил — беше десетгодишна — се бе опитала да се покатери на най-високия бряст в града и беше паднала от пет метра, преди да стигне върха на дървото. Сол се бе втурнал към медицинския център, за да намери детето си плуващо във възстановителния хранителен разтвор и страдащо от спукан бял дроб, счупен крак и ребра, счупена челюст и безбройни наранявания и натъртвания. Тогава тя му се бе усмихнала, бе вдигнала палец и му бе казала през хванатата с тел челюст:
— Следващия път ще успея!
Сол и Сара бяха седели през онази нощ в медицинския център, докато Рахил спеше. Бяха дочакали утрото. През цялата нощ Сол беше държал ръката й.
Чакаше и сега.
Приливите на времето от отворения вход на Сфинкса все още отблъскваха учения назад като настойчив вятър, но той се наведе срещу тях като непоклатима скала и остана там, на пет метра отпред, и зачака, втренчен в ослепителната светлина.
Вдигна очи, но не се върна назад, когато видя как ядрената следа на спускащ се космически кораб разцепи зазоряващото небе. Обърна се да хвърли поглед, но не се отмести, когато чу как машината се приземява и видя от нея да се появяват три фигури. Наблюдаваше, но не отстъпи назад, когато чу други шумове и викове от долината и видя някаква позната фигура да влачи друга като пожарникар, приближавайки се към него иззад Нефритената гробница.
Нито едно от тези неща не беше свързано с детето му. Той чакаше Рахил.
Дори без инфосферата за личността ми е напълно възможно да се движи през гъстата супа на Празнотата, Която Обвързва, в която сега плува Хиперион. Незабавната ми реакция е да поискам да посетя Този, Който Ще Бъде, но макар че блясъкът му господства в метасферата, още не съм готов за това. В края на краищата, аз съм нищожният Джон Кийтс, а не Йоан Кръстител.
Сфинкса — гробницата, модел на истинско същество, което няма да бъде създадено от гениите инженери още векове наред — е водовъртеж от темпорални енергии. Разширилото ми се зрение всъщност обхваща няколко Сфинкса: антиентропната гробница, носеща назад във времето своя Шрайков товар, подобно на някакъв запечатан контейнер със смъртоносния си бацил, активния, неустойчив Сфинкс, който зарази Рахил Уайнтрауб в началните си усилия да отвори портал във времето и Сфинкса, който го беше сторил и отново се движеше напред във времето. Последният Сфинкс е сияещ портал от блясък, който, след Този, Който Ще Бъде, осветява Хиперион с метасферичната си клада.
Спускам се към това ярко място във времето, за да видя как Сол Уайнтрауб подава дъщеря си на Шрайка.
Не бих могъл да се намеся в това, дори да бях пристигнал по-рано. А и не бих го направил, дори да бях в състояние. Безброй светове зависят от тази постъпка.
Но изчаквам в Сфинкса Шрайка да мине, носещ своя нежен товар. Сега мога да видя детето. Тя е само на няколко секунди, цялата на петна, мокра и набръчкана. Изплаква с първия вик на новородено, прочистващо дробовете си. От старите си ергенски позиции и поетичните си размишления, намирам, че ми е трудно да разбера привлекателността, която това кряскащо, неестетично бебе излъчва за баща си и космоса.
И все пак, видът на бебешка плът — колкото и непривлекателно да е това новородено — в осеяните с шипове лапи на Шрайка раздвижва нещо у мен.
Трите стъпки в Сфинкса са отнесли Шрайка и детето часове напред във времето. Точно зад входа реката на времето ускорява течението си. Ако не направя нещо след секунди, ще стане твърде късно — Шрайка ще е използвал този портал, за да отнесе детето в черната дупка на далечното бъдеще, към която се е отправил.
Неканени, се появяват образите на паяци, изсмукващи течността от плячката си, на оси-копачи, вкарващи собствените си ларви в парализираните тела на жертвите си, отличен източник на топлина и храна.