Трябва да действам, но тук нямам повече твърдост, отколкото в Техноцентъра. Шрайка минава през мен, сякаш съм невидим холос. Тук аналоговата ми личност е безполезна, безръка и нематериална, като блатен газ.
Но блатният газ няма мозък, а Джон Кийтс бе имал.
Шрайка прави още две стъпки и за Сол и другите навън изтичат още часове. Виждам кръв по главичката на плачещото бебе, там, където острите като скалпел пръсти на чудовището са се врязали в плътта.
По дяволите!
Навън, върху широкото каменно преддверие на Сфинкса, уловени в потока темпорални енергии, нахлуващи и преминаващи през гробницата, лежат раници, одеяла, изоставени кутии за храна и всичкият багаж, който Сол и поклонниците бяха оставили там.
Включително и куб на Мьобиус.
Кутията беше запечатана със задържащо поле клас осем на храмерския дърволет „Игдразил“, когато Гласът на Дървото Хет Мастийн се бе приготвял за дългото си пътуване. В него имаше един-единствен ерг — понякога наричан книговезец — едно от онези малки създания, които може и да не са разумни, според човешките стандарти, но са еволюирали около далечни звезди и са развили способността да контролират по-мощни силови полета от всяка, известна на човечеството машина.
Храмерите и прокудените общуваха със създанията от поколения. Храмерите ги използваха, за да контролират излишната енергия на красивите им, но уязвими дърволети.
Хет Мастийн беше пренесъл това нещо през стотици светлинни години, за да изпълни договора на Храмерите с Църквата на Последното изкупление и да му помогне да управлява тръненото дърво на Шрайка. Но, виждайки Шрайка и дървото на мъките, Мастийн не се бе оказал в състояние да изпълни сделката. И затова умря.
Кубът на Мьобиус остана. Виждах ерга като затворена сфера от червена енергия в темпоралния поток.
Навън, отвъд завесата на мрака, едва-едва се виждаше Сол Уайнтрауб — тъжно комична фигура, забързана като герой от ням филм поради субективния устрем на времето зад темпоралното поле на Сфинкса, — но кубът на Мьобиус лежеше в кръга на гробницата.
Рахил плачеше от страх, който можеше да изпитва дори и едно новородено. Страх от падане. Страх от болка. Страх от отделяне.
Шрайка направи крачка и за онези отвън беше изгубен още един час.
Бях нематериален за чудовището, но енергийните полета са нещо, което дори ние, прозрачните аналози от Техноцентьра можем да докоснем. Свалих задържащото поле на куба на Мьобиус. Освободих ерга.
Храмерите общуват с ерговете посредством електромагнитно излъчване, кодирани импулси, прости награди от радиация, когато създанието изпълни това, което искат… но най-вече чрез почти мистична форма на контакт, която знае само Братството и малцина от екзотиците на прокудените. Учените я наричат груба телепатия. Всъщност, това е почти чисто състрадание.
Шрайка прави още една крачка в отворения портал на бъдещето. Рахил плаче с енергия, която може да събере само новородено за вселената същество.
Ергът се разширява, разбира и се слива с моята личност. Джон Кийтс придобива материя и форма.
Бързо правя петте крачки до Шрайка, взимам бебето от ръцете му и отстъпвам назад. Дори в енергийния водовъртеж, който представлява Сфинкса, мога да усетя мириса на бебешка свежест, когато притискам детето до гърдите си и допирам влажната му главичка до бузата си.
Шрайка се обръща изненадан. Протяга четирите си ръце, отваря шиповете си и впива в мен червените си очи. Но създанието е прекалено близо до самия портал. Без да се движи, то се отдалечава в бурния устрем на темпоралния поток. Приличащите на ескаватори челюсти на нещото са отворени, стоманените му зъби скърцат, но то вече е изчезнало, превърнало се е в малка точка в далечината. В нещо още по-малко.
Обръщам се към входа, но той е прекалено далеч. Пресъхващата енергия на ерга може да ме отведе там, да ме извлече срещу течението, но не и с Рахил. Пренасянето на друго живо същество толкова далече срещу такава огромна сила е повече, отколкото мога да си представя, че бих успял да постигна, дори с помощта на ерга.
Бебето плаче и аз лекичко го полюшвам, шепнейки глупости в топлото му ушенце.
Щом не можем да се върнем обратно, нито да продължим напред, просто ще почакаме за миг тук. Навярно някой ще мине.
Очите на Мартин Силенъс се разшириха и Брон Ламиа бързо се обърна, за да види как Шрайка се носи във въздуха над и зад нея.
— Мили Боже — благоговейно прошепна Брон. В двореца на Шрайка редовете от спящи човешки тела се отдалечаваха в мрака и далечината, всички, освен Мартин Силенъс, все още свързани с тръненото дърво, с механичния АИ и Бог знае още с какво чрез пулсиращите пъпни върви.