— Крокодиле… жив и здрав.
По-голямата Рахил изчезна в светлината.
Бебето се събуди и започна да плаче.
Изтече повече от час, преди Сол и другите да се върнат при Сфинкса. Бяха отишли до кораба на консула, за да се погрижат за раните на Брон и Мартин Силенъс, и да нахранят и да екипират Сол и детето за пътуването.
— Чувствам се глупаво да се приготвям за нещо, което може да се окаже като минаване през телепортатор — сподели Сол, — но колкото и да е чудесно това бъдеще, ако няма биберони и пелени, загазили сме.
Консулът се ухили и потупа пълната раница на стъпалото.
— Това ще стигне за теб и бебето през първите две седмици. Ако дотогава не намериш пелени, отиди до една от онези вселени, за които говореше Рахил.
Сол поклати глава.
— Наистина ли се случва това?
— Почакай няколко дни или седмици — предложи Мелио Арундес. — Остани тук с нас, докато нещата не дойдат на мястото си. Няма защо да бързаш. Бъдещето винаги ще е там.
Сол се почеса по брдата, докато хранеше бебето с един от бибероните, произведени от кораба.
— Не сме сигурни, че този портал винаги ще бъде отворен — каза той. — Освен това, нервите ми няма да издържат. Вече съм доста стар, за да гледам отново деца… особено като чужденец в чужда земя.
Арундес постави силната си ръка на рамото на Сол.
— Нека дойда с теб. Умирам от любопитство за това място.
Сол се ухили, протегна ръка и здраво стисна дланта на археолога.
— Благодаря ти, приятелю. Но ти имаш жена и деца в Мрежата… на Ренесанс Вектор… които те чакат да се върнеш. Имаш си собствени задължения.
Арундес кимна и погледна към небето.
— Ако можем да се върнем.
— Ще се върнем — спокойно отвърна консулът. — Старомодните кораби с хокингови двигатели все още пътуват, дори Мрежата да е изчезнала завинаги. Ще събереш няколко години време-дълг, Мелио, но ще се върнеш.
Сол кимна, свърши с храненето на бебето, постави чиста платнена пелена върху рамото си и твърдо го потупа по гръбчето. Ученият огледа малката група около себе си.
— Всички имаме свои собствени задължения. — Той се ръкува с Мартин Силенъс. Поетът беше отказал да се вмъкне в хранителната възстановителна баня или да му бъде махнат по хирургичен път щекерът на невралния шунт.
— И преди съм имал такива неща — беше казал той.
— Ще продължиш ли поемата си? — попита го Сол. Силенъс поклати глава.
— Довърших я на дървото — отвърна той. — И открих още нещо там, Сол. Ученият вдигна вежди.
— Научих, че поетите не са богове, но ако има Бог… или нещо, приближаващо се до Бог… той е поет. При това, провалил се.
Бебето се оригна.
Мартин Силенъс се ухили и за последен път разтърси ръката на Сол.
— Покажи им на ония, там горе, Уайнтрауб. Кажи им, че си им пра-пра-пра-пра-пра прадядо и че ако не се държат както трябва, ще ги нашляпаш по задниците.
Сол кимна и се обърна към Брон Ламиа.
— Видях, че се консултираш с медицинския терминал на кораба — каза той. — Наред ли е всичко с теб и нероденото ти дете?
Брон се ухили.
— Всичко е наред.
— Момче или момиче?
— Момиче.
Сол я целуна по бузата. Брон докосна брадата му и извърна лице, за да скрие сълзите, неподобаващи за един бивш частен детектив.
— Момичетата са такъв проблем — заяви той, разплитайки пръстчетата на Рахил от брадата си и от къдриците на Брон. — Размени го за момче при първа възможност.
— Добре — рече Брон и отстъпи назад.
Той се ръкува за последен път с консула, Тео и Мелио, нарами раницата си, докато Брон подържа детето, а после пое Рахил в ръце.
— Какво разочарование, ако това нещо не сработи и се заскитам из вътрешността на Сфинкса — каза той. Консулът хвърли поглед към сияещата врата.
— Ще сработи. Макар и да не съм сигурен как. Не мисля, че е някакъв телепортатор.
— Хронопортатор — предложи Силенъс и вдигна ръка, за да се предпази от удара на Брон. Поетът отстъпи назад и сви рамене. — Ако продължава да работи, Сол, имам чувството, че няма да останеш сам там горе. Хиляди ще те последват.
— Ако разреши Бюрото по парадоксите — отвърна Сол и подръпна брадата си, както правеше винаги, когато мислите му бяха някъде другаде. Той премига, намести раницата и бебето и пристъпи напред. Този път силовите полета от отворената врата му позволиха да влезе.
— Довиждане на всички — извика той. — За Бога, всичко това си струваше, нали?
Сол се обърна към светлината и изчезна заедно с бебето.
Настъпи тишина, граничеща с пустота, която продължи няколко минути. Накрая, с почти объркан глас, консулът попита:
— Ще тръгваме ли към кораба?
— Спусни елеватора за останалите от нас — отвърна Мартин Силенъс. — А г. Ламиа ще се качи по въздуха. Брон хвърли поглед към дребния поет.