— Мислиш ли, че е работа на Монита? — попита Арундес, говорейки за нещо, което Брон беше предположила по-рано.
— Трябва да е така — отвърна тя. — Някаква бъдеща наука или нещо подобно.
— А, да — въздъхна Мартин Силенъс, — „бъдеща наука“… тази позната фраза от хората, които са прекалено страхливи, за да са суеверни. Алтернативата, мила моя, е да си притежавала и досега тази неизвестна ти способност да левитираш и да превръщаш чудовища в чупливи стъклени таласъми.
— Млъквай — вече без никаква нежност в гласа рече Брон. Тя погледна през рамо. — Кой казва, че всеки момент няма да се покаже някой друг Шрайк?
— Кой, наистина? — съгласи се консулът. — Подозирам, че винаги ще имаме Шрайк или слухове за Шрайк.
Тео Лейн, който много се смущаваше от кавги, прочисти гърлото си и каза:
— Вижте какво намерих сред багажа, пръснат около Сфинкса. — Той вдигна някакъв триструнен инструмент с дълъг гриф и яркооцветени мотиви, нарисувани по триъгълното му тяло. — Китара ли е?
— Балалайка — отвърна Брон. — Беше на отец Хойт. Консулът пое инструмента и дръпна няколко струни.
— Знаете ли тази песен? — и изсвири няколко ноти.
— „Шибаните цици на Лийда“ — предположи Мартин Силенъс.
Консулът поклати глава и изсвири още няколко акорда.
— Нещо старо? — предположи Брон.
— „Някъде отвъд дъгата“ — каза Мелио Арундес.
— Трябва да е отпреди моето време — рече Тео Лейн, тактувайки си с глава.
— Отпреди времето на всички ни — поясни консулът. — Хайде, ще ви науча на няколко думи, докато вървим.
Вървяха заедно под горещото слънце, пееха фалшиво, забравяха думите и отново започваха отначало, докато се изкачваха към очакващия ги кораб.
ЕПИЛОГ
Пет и половина месеца по-късно, бременна в седмия месец, Брон Ламиа взе сутрешния дирижабъл на север от столицата към Града на поетите за прощалното тържество на консула.
Столицата, сега наричана от местните жители, посещаващите я военни от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и прокудените Джактаун, изглеждаше бяла и чиста на утринната светлина, когато дирижабълът потегли от пристанищната кула и се насочи на север по р. Хули.
Най-големият град на Хиперион бе пострадал по време на сраженията, но сега известна част беше построена наново и повечето от трите милиона бежанци от фибропластмасовите плантации и по-малките градове на южния континент бяха решили да останат, въпреки неотдавнашните прояви на интерес към фибропластмасата от страна на прокудените. И градът беше израснал — основните му служби, като електричество, отходни канали и кабелна ХХВ, стигаха точно до възвишенията между космодрума и Стария град.
Но сградите се белееха на утринната светлина, пролетният въздух беше обещаващ и Брон виждаше грубите прорези на нови пътища и суетнята на речния трафик като добър знак да бъдещето.
Сраженията в космоса на Хиперион не бяха продължили много след унищожаването на Мрежата. Всъщност, окупацията на космодрума и столицата от прокудените се беш превърнала в признаване на разпадането на Мрежата и в съуправление с новия Автономен съвет, според договор, за чието подписване бяха посредничили най-вече консулът и бившият генерал-губернатор Тео Лейн. Но през близо шестте месеца след смъртта на Мрежата, единственият трафик на космодрума бяха все още намиращи се в системата транспортни кораби от останките на флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и редовните планетарни екскурзии от рояка. Високите фигури на прокудените, пазаруващи на площад „Джактаун“ или най-екзотичните им представители, пийващи в „При Цицерон“ вече не бяха нещо необичайно.
През последните няколко месеца Брон бе живяла в „При Цицерон“, заемайки една от по-големите стаи на четвъртия етаж в старото крило на хана, докато Стан Левески възстановяваше и разширяваше разрушените части на легендарната сграда.
— За Бога, не ми трябва помощ от бременни жени! — викаше Стан всеки път, когато Брон му предлагаше работна ръка, но тя неизменно се захващаше с някаква задача, докато Левески се цупеше и мърмореше. Брон може и да беше бременна, но все още бе лусианка и мускулите й не бяха напълно атрофирали след само няколко месеца на Хиперион.
Онази сутрин Стан я беше закарал до пристанищната кула, помагайки й с багажа и пакета, който бе взела за консула. После и самият той й беше подал пакет.
— Пътуването в онази от Бога забравена провинция е ужасно и скучно — бе изръмжал той. — Трябва да имаш какво да четеш, нали?
Подаръкът беше копие на изданието „Поеми“ на Джон Кийтс от 1817 г., подвързано в кожа от самия Левески.