Консулът безпомощно разпери ръце.
— Не виждам как би могъл да оцелее след смъртта на Техноцентъра.А ти?
Брон поклати глава.
— Просто завиждам. Изглежда много хора са го виждали. Дори Мелио Арундес ми каза, че го е срещнал в Джактаун.
Те вдигнаха наздравица за Мелио, който беше заминал преди пет месеца с първия транспорт на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за Мрежата.
— Всички, освен мен, са го виждали — измърмори Брон и се намръщи към чашата си с бренди, като разбра, че ще трябва да вземе още предродилни антиалкохолни таблетки преди да си тръгне. Усещаше, че е малко пияна: ако вземеше хапчетата, алкохолът нямаше да навреди на бебето, но определено беше въздействал на нея. — Тръгвам си — обяви тя, изправи се и прегърна консула. — Трябва да стана рано и да съм с бистра глава, за да наблюдавам заминаването ти по изгрев.
— Сигурна ли си, че не искаш да прекараш нощта на кораба? — попита консулът. — Стаята за гости има прекрасен изглед към долината.
Брон поклати глава.
— Всичките ми неща са в стария дворец.
— Ще поговоря с теб преди да тръгна — каза консулът и отново бързо се прегърнаха, преди който и да е от тях да забележи сълзите на Брон.
Мартин Силенъс я изпрати до Града на поетите. Спряха в осветената галерия пред апартаментите.
— Наистина ли беше на дървото или това бе само симулация, докато спеше в двореца на Шрайка? — попита го Брон.
Поетът не се усмихна. Той докосна гърдите си, там, където го беше пронизвал стоманеният трън.
— Дали пък не съм бил китайски философ, сънуващ, че е пеперуда или пеперуда, сънуваща, че е китайски философ? Нали точно това ме питаш, дете?
— Да.
— Вярно е — тихо отвърна Силенъс. — Да. Бях и двете. И двете бяха действителни. И двете боляха. И винаги ще те обичам и ценя за това, че ме спаси, Брон. За мен ти винаги ще можеш да ходиш по въздуха. — Той взе ръката й и я целуна. — Ще влизаш ли вече?
— Не, струва ми се, че малко ще се поразходя в градината.
Поетът се поколеба.
— Добре. Струва ми се. Имаме патрули — механични и хора, — а нашият Грендел Шрайк още не е излизал на бис… но ще внимаваш, нали?
— Не забравяй — рече Брон, — че съм убиецът на Грендели. Ходя по въздуха и ги превръщам в стъклени таласъми, които се чупят.
— Ъ-хъ, ама недей се мота извън градините. Нали, дете?
— Добре — съгласи се Брон. Тя докосна корема си. — Ще внимаваме.
Той чакаше в градината, там, където светлината не беше силна, а наблюдателни камери нямаше.
— Джони! — ахна Брон и бързо пристъпи напред по каменната пътека.
— Не — отвърна той и поклати глава, може би мъничко тъжно. Приличаше на Джони. Точно същата червено-кестенява коса, кафяви очи, решителна брадичка, високи скули и нежна усмивка. Беше облечен малко странно, с дебело кожено яке, широк колан, тежки обувки, бастун и груба кожена шапка, която свали, когато дойде по-близо.
Брон спря на по-малко от метър от него.
— Разбира се — каза тя, малко по-високо от шепот. Протегна ръка да го докосне и дланта й мина през него, макар че не се забелязваше трептенето или жуженето на холопроекция.
— Това място все още е богато на метасферични полета — обясни той.
— Ъ-хъ — съгласи се тя, без да има ни най-малка представа за какво говореше мъжът. — Ти си другият Кийтс. Двойникът на Джони.
Дребният мъж се усмихна и протегна ръка, сякаш за да докосне издутия й корем.
— Това ме прави нещо като чичо, нали, Брон? Тя кимна.
— Значи ти си спасил бебето… Рахил… нали?
— Можеше ли да ме виждаш?
— Не — въздъхна Брон, — но можех да почувствам, че си там. — Тя се поколеба за миг. — Но ти не си този, за когото говореше Ъмон — Състраданието от човешкия АИ, нали?
Той поклати глава. Къдриците му пробляснаха на слабата светлина.
— Разбрах, че съм Този, Който Идва Преди. Подготвям пътя за Този, Който Учи и се страхувам, че единственото ми чудо беше да вдигна едно бебе и да чакам, докато някой го вземе от мен.
— Значи не си ми помогнал… там, с Шрайка? Да се понеса във въздуха? Джон Кийтс се засмя.
— Не. Нито пък Монита. Това беше самата ти, Брон. Тя яростно поклати глава.
— Това е невъзможно.
— Не е невъзможно — тихо възрази той. Протегна ръка и отново докосна корема й, а тя си представи, че усеща натиска на дланта му. Кийтс прошепна:
— О, ти, все още неотвлечена невясто на покоя. О, ти, дете осиновено на тишина и бавно време…
Той вдигна очи към Брон.
— Сигурно майката на Този, Който Учи може да се ползва с някакви привилегии — каза Кийтс.
— Майката на… — Брон внезапно изпита потребност да седне и намери пейка точно навреме. Никога в живота си не бе била тромава, но сега, бременна в седмия месец, нямаше грациозен начин, по който да успее да седне. Съвсем не на място, тя си помисли за дирижабъла, който щеше да пристигне на пристана на сутринта.