— Мъжът спомена Харбрит — отвърна президентът. — Службата за сигурност е напълно уверена, че е имал предвид Емлем Харбрит.
— Брокерът от Аскуит ли?
— Да. Тя и Даяна Филомел са били свързани със старите роялистки фракции на Гленън-Хайт.
— Бяха аматьори — казах аз, като си спомних как Хърмънд спомена името на Харбрит и безредния разпит на Даяна.
— Разбира се.
— Роялистите свързани ли са с някоя сериозна група?
— Само с църквата на Шрайка — отвърна Гладстоун. Тя спря там, където пътеката пресичаше малък поток с каменен мост. Президентът прихвана робата си и седна на една пейка от ковано желязо. — Никой от епископите още не се е показал от скривалището си, нали знаете?
— При тези безредици и вълнения, не ги обвинявам — рекох аз. Останах прав. Не се виждаха телохранители или монитори, но знаех, че ако направех каквото и да е заплашително движение към Гладстоун, щях да се събудя в ареста на Правителствената служба за сигурност. Облаците над нас загубиха последните си златисти багри и започнаха да сияят с отразената сребриста светлина на безбройните, извисяващи кулите си градове на ТС2. — Какво направи Службата за сигурност с Даяна и съпруга й? — попитах.
— Бяха подложени на сериозен разпит. В момента са… арестувани.
Кимнах. Сериозен разпит означаваше, че сега мозъците им се носеха в пълношунтови резервоари. Телата им щяха да се съхраняват в криогенен склад, докато закритият процес решеше дали действията им са равносилни на предателство. След процеса телата щяха да бъдат унищожени и Даяна и Хърмънд щяха да останат в „ареста“ с изключени сензорни и комуникационни канали. Хегемонията не прилагаше смъртно наказание от векове наред, но алтернативата не беше приятна. Седнах на дългата пейка, на два метра от Гладстоун.
— Пишете ли все още стихове?
Изненадах се от въпроса й. Погледнах надолу по градинската пътека, където полюляващите се японски фенери и скритите светлинни глобуси току-що се бяха включили.
— Всъщност, не — отвърнах аз. — Понякога сънувам в стихове. Или поне сънувах…
Мейна Гладстоун стисна ръце в скута си и се загледа в тях.
— Ако трябваше да пишете за събитията, които се развиват сега — рече тя, — каква поема щяхте да сътворите? Засмях се.
— Вече съм я започвал и изоставял на два пъти… или по-точно, той я бе изоставял. Беше за смъртта на боговете и колко трудно приемаха изместването си. Беше за преобразя ване, страдание и неправда. И беше за поета… който според него е страдал най-силно от тази неправда.
Гладстоун ме погледна. На отслабващата светлина лицето й представляваше множество от бръчки и сенки.
— И кои са боговете, изместени този път, г. Севърн? Човечеството или измамните богове, които създадохме, за да ни детронират?
— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? — изръмжах аз и се извърнах, за да погледам потока.
— Вие сте част и от двата свята, нали? От Човечеството и от Техноцентъра? Отново се засмях.
— Не съм част от никой свят. Някакво чудовище киборг тук, някакъв изследователски проект там.
— Да, но чие изследване? И с каква цел?
Свих рамене.
Гладстоун се изправи и аз я последвах. Пресякохме потока и се заслушахме в течащата по камъните вода. Пътеката се виеше между високи камъни, покрити с изящни лишеи, които отразяваха светлината на фенерите.
Възрастната жена спря на върха на късото каменно стълбище.
— Мислите ли, че Абсолютните в Техноцентъра ще успеят да създадат своя Абсолютен Интелект, г. Севърн?
— Ще построят ли Бог? — уточних аз. — Има и такива ИИ, които не искат да построят Бог. Поучили са се от човешкия опит, че да създадат следващото равнище на съзнание, означава да попаднат в робство, ако не и да бъдат напълно унищожени.
— Но дали истинският Бог ще изличи своите творения?
— В случая с Техноцентъра и хипотетичния АИ — отвърнах аз, — Бог е творението, а не творецът. Навярно един бог трябва да създава по-дребни същества във връзка със себе си, за да чувства някаква отговорност за тях.
— И все пак Техноцентърът очевидно е поел отговорността за човешките същества през вековете след отцепването на ИИ — каза Гладстоун. Гледаше ме напрегнато, сякаш преценяваше нещо по изражението на лицето ми.
Извърнах очи към градината. Пътеката грееше с бяла светлина, почти зловеща в мрака.
— Техноцентърът работи в полза на собствения си край — заявих аз и още докато изричах думите разбрах, че нито едно човешко същество не съзнава този факт по-добре от президент Мейна Гладстоун.
— А усещате ли, че човечеството вече не фигурира като средство за постигането на този край? Безпомощно махнах с дясната си ръка.