— Корабът има дълбочинен радар и сензори за засичане на движение. Той ще ни каже къде е отишъл полковникът.
— И Шрайка — добавя Силенъс. — Да не забравяме домакина си.
— Да вървим — казва Ламиа и се изправя на крака. Налага й се да се приведе срещу вятъра, за да може да върви напред. Свободните краища на наметалото на Хойт се развяват и плющят покрай нея, а собственото й наметало се вее назад. Тя открива пътеката на краткотрайното проблясване на светкавиците и тръгва напред към началото на долината, като поглежда зад гърба си единствено, за да види дали другите я следват.
Мартин Силенъс се отдалечава от палатката, взима Мьобиусовия куб на Хет Мастийн и вятърът отвява лилавата му барета. Силенъс застава там и внушително ругае, спирайки едва, когато устата му започва да се пълни с пясък.
— Хайде — вика Уайнтрауб, сложил длан върху рамото на поета. Сол усеща как пясъкът шиба лицето му и разрошва късата му брада. С другата ръка покрива гърдите си, сякаш пази нещо безкрайно ценно. — Ако не побързаме, ще изгубим от поглед Брон. — Двамата си помагат взаимно да тръгнат напред срещу вятъра. Коженото палто на Силенъс яростно се развява, докато заобикаля, за да вземе баретата си от неизложената на вихъра страна на дюната, където е паднала.
Консулът тръгва последен, понесъл и собствената си раница, и тази на Касад. Миг, след като напуска малкото им убежище, коловете поддават, платът се раздира и палатката отлита в нощта, обкръжена от ореол от статично електричество. Той изминава със залитане триста метра нагоре по следата, като от време на време съзира двамата мъже пред себе си, но по-често загубва пътеката и трябва да прави кръгове, за да я намери отново. Гробниците на времето се виждат зад него, когато пясъчната буря мъничко отслабва и светкавиците проблясват почти без прекъсване една след друга. Консулът вижда Сфинкса, все още сияещ от постоянните електрически удари, прозрачните стени на Нефритената гробница зад него, а зад тях — Обелиска, без никаква светлинка, вертикална, чисто черна сянка на фона на скалните стени. След това Кристалния монолит. Няма и следа от Касад, макар и от движещите се дюни, навяващия пясък и внезапните мълнии да му се струва, че се движат много неща.
Забелязвайки широкия вход на долината и връхлитащите облаци ниско над него, консулът вдига поглед, като почти очаква да види как синята ядрена светлина на кораба му се снижава през тях. Бурята е ужасна, но космическият му кораб се е приземявал и при по-лоши условия. Той се пита дали вече не е кацнал и дали другите не го чакат да пристигне в подножието му.
Но когато стига до седловината между скалните стени при входа на долината, вятърът отново го връхлита и той вижда другите четирима, скупчени заедно в началото на широката равнина, ала кораб няма.
— Не трябва ли вече да е тук? — вика Ламиа, когато консулът приближава до групичката.
Той кима и прикляка, за да извади инфотерма от раницата си. Уайнтрауб и Силенъс застават зад него и се навеждат отгоре, за да го заслонят донякъде от навяващия пясък. Консулът изважда инфотерма и се оглежда. От бурята му се струва, че сякаш са в някаква безумна стая, чиито стени и таван се променят с всеки изминал миг — първо се затварят на няколко метра разстояние около тях, в следващата секунда отстъпват в далечината, а таванът се понася нагоре, както в сцената, в която стаята и коледната елха се уголемяват за Клара в „Лешникотрошачката“ на Чайковски.
Консулът слага длан върху диска, навежда се напред и прошепва в гласовия отвор. Древният уред му прошепва в отговор, а думите едва се чуват от стърженето на пясъка.
Той се изправя и поглежда другите.
— Не позволяват на кораба да тръгне. Разнася се протестен ропот.
— Какво искаш да кажеш с това „не позволяват“? — пита Ламиа, когато останалите млъкват.
Консулът свива рамене и поглежда към небето, сякаш синята огнена опашка все още може да предизвести за пристигането на кораба.
— Не му е било дадено разрешение от космодрума в Кийтс.
— Не каза ли, че имаш разрешително от шибаната кралица? — вика Мартин Силенъс. — Лично от старата Гладстоун?
— Разрешителното от Гладстоун беше в паметта на кораба — отвръща консулът. — И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, и властите на космодрума знаеха това.
— Тогава какво, по дяволите, се е случило? — избърсва лицето си Ламиа. Сълзите, които проля в палатката, са оставили тесни кални бразди в пласта пясък по бузите й.
Консулът свива рамене.
— Гладстоун е отменила първоначалното разрешително. Тук има съобщение от нея. Искате ли да го чуете?
За миг никой не отговаря. След седмицата на пътуването им, мисълта да влязат във връзка с някой извън тяхната група им се струва толкова нелепа, че отначало не могат да я възприемат — сякаш светът извън поклонничеството е престанал да съществува, с изключение на експлозиите в нощното небе.