Выбрать главу

— Да — отвръща Сол Уайнтрауб, — дай да го чуем. — Внезапното затишие на бурята кара думите да прозвучат много високо.

Те се скупчват и приклякат около стария инфотерм, като поставят отец Хойт в центъра на кръга. В мига, в който го оставят сам, около тялото му започва да се образува малка дюна. Всички датчици светят в червено, с изключение на мониторите за спешни измервания, които блестят с кехлибарен оттенък. Ламиа зарежда нов плазмен патрон и проверява дали осмозната маска, филтрираща чистия кислород и задържаща пясъка, е здраво прикрепена върху устата и носа на Хойт.

— Добре — кимва тя. Консулът включва диска.

Посланието представлява векторно съобщение, записано от кораба преди десетина минути. Въздухът се замъглява от колоните данни и сферичнообразния колоид, типичен за инфотермите отпреди Хеджира. Образът на Гладстоун искри, лицето й се изкривява странно, а след това и почти комично, когато милиони песъчинки прелитат през проекцията. Дори и при пълна мощност, гласът й почти се загубва сред рева на бурята.

— Съжалявам — казва познатият образ, — но още не мога да позволя на космическия ви кораб да се приближи до Гробниците. Изкушението да си тръгнете би било твърде силно, а значението на мисията ви трябва да стои над всички останали фактори. Моля ви, разберете, че съдбата на безброй светове може би зависи от вас. Моля ви, повярвайте, че надеждите и молитвите ми са с вас. Край на съобщението.

Образът се нагъва сам в себе си и изчезва. Консулът, Уайнтрауб и Ламиа продължават да гледат в мълчание. Мартин Силенъс се изправя, запраща шепа пясък в празния въздух, там, където допреди секунди се е виждало лицето на Гладстоун и изкрещява:

— Мамка ти, шибана, мръсна, политическа, морална, паралитична лайняна кучка! — Той изритва пясък във въздуха. Другите обръщат очи към него.

— Е, това наистина много ни помогна — тихо казва Брон Ламиа.

Силенъс размахва ръце с отвращение и се отдалечава, все още ритайки дюните.

— Има ли нещо друго? — пита консула Уайнтрауб.

— Не.

Брон Ламиа кръстосва ръце и се намръщва към инфотерма.

— Забравих как каза, че работи това нещо. Как преодоляваш смущенията?

— С теснолъчево предаване към джобен комуникационен спътник, който пуснах, когато слязохме от „Игдразил“ — отвръща консулът.

Ламиа кима.

— Значи, когато докладваш, просто пращаш кратки съобщения до кораба, а той препраща векторни послания до Гладстоун… и твоите познати сред прокудените.

— Да.

— Корабът може ли да отлети без разрешително? — пита Уайнтрауб. По-възрастният мъж е седнал с високо вдигнати колене и облегнати върху тях ръце в класическата поза на пълна умора. Гласът му също е много изтощен. — Просто да пренебрегне забраната на Гладстоун?

— Не — отвръща консулът. — Когато Гладстоун е казала „не“, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са поставили задържащо поле клас три над бомбоубежището, където паркирахме кораба.

— Свържи се с нея — предлага Брон Ламиа. — Обясни й положението.

— Опитах. — Консулът взима инфотерма в ръце и го прибира обратно в раницата. — Никакъв отговор. Освен това, в първото съобщение споменах, че Хойт е тежко ранен и че имаме нужда от медицинска помощ. Исках корабният лазарет да е подготвен за него.

— Ранен — повтаря Мартин Силенъс и се връща към мястото, където са се скупчили останалите. — Глупости. Нашето падре е мъртво като кучето на Гленън-Хайт. — Той размахва палец към завитото с наметало тяло — всички мониторни датчици са червени.

Брон Ламиа се навежда по-близо и докосва бузата на Хойт. Студена е. И неговият инфотермен биомонитор, и медицинският пакет започват да цвъртят предупреждения за загиване на мозъка. Осмозната маска продължава да вкарва чист кислород в дробовете му и стимулаторите на медицинския пакет все още движат тях и сърцето, но цвъртенето се усилва до писък, а после се успокоява в равен, ужасяващ тон.

— Загубил е твърде много кръв — обажда се Сол Уайнтрауб. Той докосва лицето на мъртвия свещеник, сам затворил очи и свел глава.

— Чудесно — казва Силенъс. — Шибана работа. А според собствената му история, Хойт ще се разложи и отново ще се възроди, благодарение на проклетото кръстоидно нещо… на двете проклети неща — този тип добре е застраховал възкръсването си… И после ще дойде, олюлявайки се назад, като някое видиотено издание на призрака на Хамлетовото татенце. Какво ще правим тогава?