Първото помещение е малко, не повече от четири на шест метра. Другите трима поклонници бяха оставили багажа си до отсрещната стена и бяха разтворили мушама и походни легла в центъра върху хладния под. Два фенера съскат и хвърлят студена светлина. Сол спира и се оглежда.
— Тялото на отец Хойт е в съседната стая — казва Брон Ламиа в отговор на незададения му въпрос. — Там е още по-студено.
Сол заема мястото си до другите. Дори и толкова навътре в Гробницата, той чува стърженето на пясъка и навявания върху камъните сняг.
— По-късно консулът отново ще опита инфотерма — обажда се Брон. — За да опише на Гладстоун положението.
Мартин Силенъс се разсмива.
— Няма полза. Няма абсолютно никаква шибана полза. Тя знае какво прави и никога няма да ни позволи да се измъкнем оттук.
— Ще опитам след изгрев слънце — казва консулът. Гласът му е много уморен.
— Аз ще остана на стража — казва Сол. Рахил се размърдва и слабо проплаква. — Така или иначе трябва да нахраня бебето.
Другите изглеждат прекалено уморени, за да отговорят. Брон се обляга на една от раниците, затваря очи и след няколко секунди започва да диша дълбоко. Консулът смъква триъгълната шапка над очите си. Мартин Силенъс скръства ръце и се втренчва във вратата в очакване.
Сол Уайнтрауб се суети с биберона. Студените му, артрозни пръсти трудно се оправят с подгряващото ушенце. Той поглежда в торбата си и разбира, че има само още десет биберона и няколко пелени.
Бебето суче и Сол клюма, почти заспива, когато някакъв звук събужда всички им.
— Какво? — вика Брон, като търси бащиния си пистолет.
— Шт! — изръмжава поетът и протяга ръка към останалите, за да запазят тишина.
Някъде иззад гробницата отново се разнася звукът. Той е равен и категоричен и разкъсва воя на вятъра и стърженето на пясъка.
— Пушката на Касад — казва Брон Ламиа.
— Или на някой друг — прошепва Мартин Силенъс. Остават седнали в мълчание и се напрягат да чуят нещо. В продължение на един дълъг миг не се долавя абсолютно никакъв звук. После изведнъж нощта изригва в шум… шум, който кара всички им да се свият и да затиснат ушите си с ръце. Рахил изпищява от ужас, но виковете й не могат да се чуят от експлозиите и гърмежите зад гробницата.
11.
Събудих се точно, когато спускателният кораб се приземяваше. „Хиперион“ — помислих си аз, докато все още отърсвах съзнанието си от дрипите на съня.
Младият лейтенант ни пожела късмет и излезе пръв, когато се отвори вратата и студен, остър въздух измести гъстата, задушна атмосфера на кабината. Последвах Хънт навън по стандартна стълбичка, минахме през защитната стена и излязохме на асфалта.
Беше нощ и нямах представа какво бе местното време, дали линията, отделяща деня от нощта, току-що не бе минала през тази точка на планетата или точно сега наближаваше, но изпитвах чувство и усещах мирис, които ми подсказваха, че е късно. Ръмеше лек, ситен дъжд, напоен със соления аромат на море и свежия дъх на влажна растителност. Полеви лампи осветяваха далечния периметър и сиянието на десетки светлинни кули се отразяваше в ниските облаци. Шестима млади мъже в полевата униформа на морски пехотинци бързо разтоварваха спускателния кораб и на трийсет метра от дясната ни страна видях нашия млад лейтенант оживено да разговаря с друг офицер. Малкият космодрум като че ли беше излязъл от учебник по история и приличаше на колониална база от първите дни на Хеджира. Примитивни бомбоубежища и площадки за приземяване се простираха на километър и половина или повече към тъмната грамада на хълмовете на север, кранове и обслужващи кули бяха наклонени към десетки военни совалки и малки бойни кораби около нас, а зоните за кацане бяха заобиколени с модулни военни сгради, покрити с антени, лилави задържащи полета, безброй плъзгачи и самолети.
Проследих погледа на Хънт и забелязах, че към нас се насочва плъзгач. Синьо-златистият геодезичен герб на Хегемонията върху бронята му се огряваше от светещите му фарове. Дъждът се стичаше по предните балони и вентилаторните чистачки го издухваха в плътна мъглява завеса. Плъзгачът се приземи, перспексовият балон се отвори и прибра, отвътре излезе някакъв мъж и се забърза към нас през асфалта.
Той протегна ръка на Хънт.
— Г. Хънт? Аз съм Тео Лейн.
Хънт стисна ръката му и кимна към мен.
— Приятно ми е да се запозная с вас, генерал-губернаторе. Това е Джоузеф Севърн.
Стиснах ръката на Лейн и при докосването си до нея с удивление го познах. Спомних си Тео Лейн през мъглите на разказа на консула, годините, когато младежът беше служил като вице-консул, а също и от кратката среща преди седмица, когато той поздрави всички поклонници, преди да се отправят нагоре по реката на левитационния кораб „Бенарес“. Изглеждаше по-възрастен, отколкото преди шест дни. Но непокорният кичур на челото му си беше същият, както и архаичните очила на носа му и енергичното, твърдо ръкостискане.