Арундес кимна и отново се загледа в покривите. Слънцето се беше скрило в облаците и утрото бе сиво, а червените керемиди — избелели. Дъждът отново започваше да вали.
— Въпросът също е — продължих аз и пак се изненадах от себе си, — дали все още я обичате?
Физикът бавно обърна глава и впи в мен ядосания си поглед. Почувствах как гневът му — навярно от физическо естество — се надига, достига кулминация и отслабва. Той бръкна в джоба на палтото си и ми показа холосна снимка на привлекателна жена със сивееща коса и две деца в края на юношеската си възраст.
— Жена ми и децата ми — обясни Мелио Арундес. — Чакат ме на Ренесанс Вектор. — Физикът вдигна към мен загрубелия си пръст. — Ако Рахил бъде… бъде излекувана днес, аз ще стана на осемдесет и две стандартни години преди тя отново да достигне възрастта на която беше при първата ни среща. — Той сведе пръста си и прибра холоса в джоба. — Да — продължи Арундес, — все още я обичам.
— Готов ли сте? — Миг по-късно гласът наруши настъпилото мълчание. Вдигнах очи и видях на вратата Хънт и Тео Лейн. — Спускателният кораб отлита след десет минути — рече Хънт.
Изправих се и се ръкувах с Мелио Арундес.
— Ще опитам — обещах му аз.
Генерал-губернатор Лейн нареди на един от ескортиращите го плъзгачи да ни върне на космодрума, а самият той тръгна към консулството. Военният плъзгач не беше по-удобен от неговата консулска машина, но бе по-бърз. Вече бяхме затегнали коланите и включили полетата на седалките си на борда на спускателния кораб, когато Хънт попита:
— Какво означаваше всичко това с онзи физик?
— Просто възобновяване на стари връзки с непознат — отвърнах аз.
Хънт се намръщи.
— Какво му обещахте, че ще опитате?
Усетих как спускателният кораб започна да бучи, потрепна и после отскочи, когато катапултиращата решетка ни отхвърли към небето.
— Казах му, че ще се опитам да му уредя посещение при един болен приятел — отвърнах аз.
Хънт продължаваше да се мръщи, но аз извадих скицник и започнах да драскам изгледи на „При Цицерон“, докато след петнайсет минути не кацнахме на скоковия кораб.
Беше шокиращо да минеш през телепортала в правителствения възел в Правителствения дом. Още една стъпка ни отведе в галерията на Сената, където Мейна Гладстоун все още говореше пред препълнената камара. Видеонокли и микрофони предаваха речта й до Всеобема и стоте милиарда изпълнени с очакване граждани.
Хвърлих поглед към хронометъра си. Беше 1038 ч. Бяхме отсъствали само деветдесет минути.
12.
Комплексът на Сената на Хегемонията беше по-скоро копие на Сената на Съединените щати отпреди осем века, отколкото на по-величествените сгради на Северноамериканската република или Първия световен съвет. Главната заседателна зала беше просторна, опасана с галерии и достатъчно голяма за повече от тристате сенатори от световете в Мрежата и над седемдесетте нямащи право на глас представители на протекторатните колонии. Килимите бяха в наситен виненочервен цвят и заобикаляха централния подиум, където се намираха местата на председателстващия, говорителя на Всеобема, а днес и на президента на Хегемонията. Масите на сенаторите бяха от муирово дърво, дарено от храмерите на Божия горичка, които го смятаха за свещено, и блясъкът и ароматът на полираното дърво изпълваха залата, дори когато беше толкова претъпкана, колкото днес.
Заедно с Лейт Хънт влязохме, точно когато Гладстоун завършваше речта си. Включих инфотерма си за кратко резюме. Както обикновено, тя беше къса, сравнително проста, без снизходителност или превзетост и въпреки това съдържаше определен ритъм на оригинално изразяване и въображение, който оказваше огромно въздействие. Гладстоун беше направила преглед на инцидентите и конфликтите, довели до настоящото положение на война с прокудените, бе заявила вековното желание за мир, което все още било първостепенно в политиката на Хегемонията и беше призовала за единство в Мрежата и Протектората, докато не отмине настоящата военна криза. Заслушах се в заключението.
— …и така, скъпи съграждани, след повече от едновековен мир, ние отново сме въвлечени в битка за запазване на онези права, на които след смъртта на нашата Майка Земя се е посветило обществото ни. След повече от едновековен мир сега трябва да грабнем — макар и без желание, макар и с отвращение — щита и меча, които винаги са пазили рожденото ни право и са поддържали всеобщото ни благосъстояние, за да може отново да надделее мирът.
Не трябва… и няма… да бъдем заблудени от възбудата на тръбите или почти радостния порив, който неизбежно предизвиква свикването под знамената. Онези, които забравят уроците на историята за абсолютното безумие на войната, са принудени отново да ги преживеят в по-тежка степен… а могат и да бъдат погубени от тях. Огромни жертви може би предстоят на всички нас. Огромни мъки може би очакват някои от нас. Но каквито и победи и неуспехи неминуемо да преживеем, аз ви казвам сега, че над всичко трябва да помним следните две неща: Първо, че се борим за мир и че войната никога няма да бъде постоянно положение, а по-скоро временен бич, който ще преболедуваме, както детето — треска, със съзнанието, че след дългата нощ на болка ще оздравеем, а мирът е здраве. Второ, че никога няма да се поддадем… че никога няма да се поддадем, поколебаем или преклоним пред дребнави гласове или пред стремежа да запазим удобството си… че никога няма да се преклоним, докато победата не е наша, докато агресията не е ликвидирана и мирът не е спечелен. Благодаря ви.