Историко-тактическата мрежа на военното училище „Олимп“ беше симулационно изживяване по-близко до действителността от всичко, което биха могли да изпитат цивилните, но фантомната любима, наречена Монита, не бе симулация. През годините, когато Касад беше кадет във военното училище „Олимп“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и по-късно, в предизвиканите от изтощението очистителни сънища, неизбежно следващи действителните сражения, тя бе идвала при него.
Федман Касад и сянката, наречена Монита, се бяха любили в тихите ъгълчета на бойните полета от Антиетам до Ком-Риад. Неизвестна никому, невидима за другите участващи в симулацията кадети, Монита беше идвала при него през тропичните нощи на пост и през мразовитите дни на обсада в руските степи. Бяха шептели страстно в сънищата на Касад след нощите на действителна победа по островните бойни полета на Мауи-Обетована и по време на агонията на физическото му възстановяване, след като той едва не загина на Южна Бреша. Монита беше останала единствената му любов — смайваща страст, примесена с мириса на кръв и барут, с вкуса на напалм, меки устни и йонизирана плът.
После дойде Хиперион.
Медицинският кораб на полковник Федман Касад беше нападнат от фотонни кораби на прокудените, докато се връщаше от системата на Бреша. Оцеля единствено Касад, като открадна совалка на прокудените и аварийно я приземи на Хиперион. На континента Еквус. Във високите пустини и пустошта на необитаемите земи отвъд Брайдъл Рейндж. В долината на Гробниците на времето. В царството на Шрайка.
И Монита го очакваше. Те се любиха… и когато прокудените се приземиха, за да приберат насила затворника си, Касад, Монита и полуусещаното присъствие на Шрайка опустошиха корабите им, унищожиха дебаркационните им отряди и изклаха войниците им. За кратко полковник Федман Касад от бедняшките квартали на Тарзис, дете, внук и правнук на бежанци, гражданин на Марс във всяко едно отношение, позна истинския екстаз от използването на времето като оръжие, от това да се движи невидим сред враговете си, да е бог на унищожението по начин, дори несънуван от смъртен воин.
Но после, още докато се любеха след кървавата битка, Монита се промени. Превърна се в чудовище. Или пък Шрайка беше дошъл на нейното място. Касад не помнеше подробностите — не би си ги спомнил, ако не беше необходимо за оцеляването му.
Но знаеше, че се бе върнал, за да открие Шрайка и да го убие. За да намери Монита и да я убие. Да я убие ли? Той не знаеше. Полковник Федман Касад знаеше само, че всички невероятни страсти на един страстен живот го бяха ловели на това място и в този момент, и ако тук го очакваше смърт, така да бъде. А ако го очакваха любов, слава и победа, които щяха да накарат Валхала да се разтърси, така да бъде.
Касад спуска визьора си, изправя се на крака и с вик се втурва от Нефритената гробница. Пушката му изстрелва димни гранати към Монолита, но те не му осигуряват сериозно прикритие за разстоянието, което трябва да премине. Някой все още е жив и стреля от кулата. Куршуми и пулсови заряди избухват по пътя му, а той притичва и се хвърля от дюна на дюна, от една купчина чакъл на друга. Иглички уцелват шлема и краката му. Визьорът му се пуква и започват да мигат предупредителни датчици. Касад изключва тактическите дисплеи и оставя само сензора за нощно виждане. Високоскоростни твърди сачми попадат в рамото и коляното му. Касад пада повален. Бронята се втвърдява, после се отпуска и той отново е на крака и тича, усещайки как раните му вече заздравяват. Хамелеоновият му полимер отчаяно се опитва да отрази ничията земя, която пресича: нощ, пламъци, пясък, стопен кристал и горящ камък.
На петдесет метра от Монолита от лявата и дясната му страна се стрелват светлинни копия. При докосването си те превръщат пясъка в стъкло и се протягат към него със скорост, от която никой и нищо не може да избяга. Смъртоносните лазери престават да си играят с него и пронизват шлема, сърцето и слабините му с горещина на звезди. Бойната му броня става огледално ярка и сменя честотите си за микросекунди, за да реагира на променящите се цветове на нападението. Заобикаля го ореол от свръхнажежен въздух. Микроверигите пищят от пренатоварване, докато отделят топлината и се опитват да изградят силово поле не по-дебело от микрометър, за да не я допуснат до плътта и костите му.
Касад изминава последните метри и използва енергийна помощ, за да прескача преградите от стопен кристал. Навсякъде около него изригват експлозии, повалят го и после отново го изправят. Костюмът е абсолютно твърд — полковникът е кукла, подхвърляна между пламтящи ръце.