Сол застана до вратата, като се опитваше да спре плача на Рахил с нежни полюшвания и успокоителен шепот. Когато детето замълча, той рече:
— Мислех си, че на бикурите са им трябвали три дни, за да… се съживят.
Мартин Силенъс въздъхна.
— Бикурите са били възкресявани от кръстоидните паразити в продължение на повече от два стандартни века. Навярно първият път е по-лесно.
— Той…? — започна Ламиа.
— Дали е жив? — Силенъс пое ръката й. — Пипни го. Гърдите на мъжа се издигаха и спускаха, макар и съвсем леко. Кожата беше топла на пипане. Горещината от кръстоидите под кожата беше осезаема. Брон Ламиа рязко дръпна ръката си.
— Отец Дюре? — повика го Сол, като пристъпи напред. Главата на мъжа се обърна. Той премига, като че ли бледата светлина изгаряше очите му, после издаде нечленоразделен звук.
— Вода — сети се консулът и бръкна в джоба на туниката си, за да извади малката пластмасова бутилка, която носеше. Мартин Силенъс държеше главата на свещеника, докато консулът му помагаше да пие.
Сол се приближи, застана на едно коляно и докосна ръката на мъжа. Дори тъмните очички на Рахил гледаха любопитно.
— Ако не можете да говорите — каза Сол, — мигайте два пъти за „да“ и един път за „не“. Вие Дюре ли сте? Главата на мъжа се завъртя към учения.
— Да — тихо произнесе той с дълбок, културен глас. — Аз съм отец Пол Дюре.
Закуската се състоеше от последното кафе, парчета месо, изпържени на разгънатото подгряващо устройство, шепа зърно, смесено с рехидрирано мляко и последния им самун хляб, нарязан на пет парчета. Ламиа си помисли, че е възхитителен.
Седяха в края на сянката под разпереното крило на Сфинкса и използваха за маса един нисък, плосък отгоре камък. Слънцето приближаваше късно утро и небето оставаше безоблачно. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на случайното потракване на вилица или лъжица и на тихия им разговор.
— Помните ли… преди? — попита Сол. Свещеникът носеше резервния комплект корабни дрехи на консула — сив спортен костюм с герба на Хегемонията отляво на гърдите му. Униформата му беше малко тясна.
Дюре държеше чаша кафе в двете си ръце, сякаш възнамеряваше да я поднесе за освещаване. Той вдигна поглед и в очите му се виждаха в еднаква степен интелигентност и тъга.
— Преди да умра ли? — попита Дюре. Патрицианските устни се свиха в усмивка. — Да, помня. Помня заточението, бикурите… — Той сведе очи. — Дори тесловото дърво.
— Хойт ни разказа за дървото — обясни Брон Ламиа. Свещеникът се бе приковал върху активно теслово дърво в огнебълващите гори, изстрадвайки години на агония, смърт, възкресение и отново смърт, вместо да се предаде на лесната симбиоза на живота под властта на кръстоида.
Дюре поклати глава.
— Мислех си… в онези последни секунди… че съм го победил.
— Вие сте го победили — каза консулът. — Отец Хойт и другите са ви открили. Вие сте били изтръгнали нещото от тялото си. После бикурите присадили вашия паразит на Ленар Хойт.
Дюре кимна.
— И няма следа от момчето?
Мартин Силенъс посочи към гърдите на мъжа.
— Очевидно шибаното нещо не може да се противопостави на закона за запазване на материята. Болката на Хойт е била толкова голяма в продължение на толкова време — той не би се върнал там, където е искал паразитът, — че никога не е успял да наддаде за… по дяволите, как бихте го нарекли? За двойно възкресение.
— Това няма значение — рече Дюре. Усмивката му беше тъжна. — ДНК паразитът в кръстоида има безгранично търпение. Той ще възкресява един приемник в продължение на поколения, ако трябва. Рано или късно, и двата паразита ще си намерят дом.
— Помните ли нещо след тесловото дърво? — тихо попита Сол. Дюре изпи остатъка от кафето си.
— От смъртта ли? От рая или ада? — Усмивката беше искрена. — Не, дами и господа, иска ми се да можех да ви кажа, че помня. Спомням си болката… вечността от болка… и после облекчението. И после мрака. И после събуждането си тук. Колко години казахте, че са изминали?
— Почти дванайсет — отвърна консулът. — Но само около половината от тях за отец Хойт. Прекарал е известно време в пътуване.
Отец Дюре се изправи, протегна се и започна да се разхожда назад-напред. Беше висок мъж, слаб, но около него се долавяше усещане за сила и Брон Ламиа откри, че е впечатлена от присъствието му, от онова странно, необяснимо личностно обаяние, което от незапомнени времена беше проклинало и дарявало с власт малцина. Тя трябваше да си напомни, първо, че той е свещеник на култ, изискващ безбрачие от духовниците си и второ, че само допреди час е бил труп. Ламиа гледаше как възрастният мъж се разхожда напред-назад, с движения, изящни и спокойни като на котка и разбра, че и двете наблюдения са верни, но че нито едно от тях не обезсилва личностното привличане, което излъчваше свещеникът. Тя се зачуди дали Дюре го усеща.