17.
Дванайсет часа преди това полковник Федман Касад се качи по спираловидното стълбище на най-високото останало равнище на Кристалния монолит. От всички страни се издигаха пламъци. През дупките, които той беше пробил в кристалната повърхност на Монолита, Касад виждаше мрака навън. Бурята навяваше яркочервен пясък през отворите, докато не изпълни въздуха като кръв на прах. Касад надяна шлема си.
Десет стъпки пред него чакаше Монита.
Беше гола под енергийния пластокостюм и сякаш върху плътта й беше излят живак. Касад виждаше пламъците, отразени в извивките на гърдите и бедрата й, светлите петънца във вдлъбнатинките на гърлото и пъпа й. Шията й беше дълга, лицето — изсечено от хром със съвършена гладкост. В очите й се виждаше двойното отражение на дългата сянка, която беше Федман Касад.
Полковникът вдигна щурмовата пушка и ръчно превключи селектора на широкоспектърен огън. В активираната броня тялото му се беше свило в очакване на атака.
Монита помръдна ръка и пластокостюмът й изчезна от темето до шията. Сега беше уязвима. Касад почувства, че познава всеки милиметър от това лице, всяка пора и извивка. Кафявата й коса беше късо подстригана и нежно падаше отляво. Очите бяха същите, големи, любопитни, плашещи със зелените си глъбини. Долната устна на малката уста беше пълна и все още се колебаеше на ръба на усмивката. Той забеляза леко любопитната дъга на веждите, малките уши, които бе целувал и в които бе шептял толкова много пъти. Нежната шия, върху която беше полагал страна, за да чуе пулса й.
Касад вдигна пушката и се прицели в нея.
— Кой си ти? — попита тя. Гласът й беше нежен и чувствен, какъвто го помнеше той, с почти неуловим акцент.
Касад спря с пръст на спусъка. Бяха се любили десетки пъти, познаваха се от години в сънищата му и в любимите си пейзажи на военните симулации. Но ако тя наистина се движеше назад във времето…
— Зная — спокойно каза Монита, очевидно без да съзнава, че той вече натиска спусъка, — ти си онзи; когото е обещал Господарят на болката.
Касад се задъхваше. Когато заговори, гласът му беше дрезгав и много напрегнат.
— Не си ли ме спомняш?
— Не. — Тя килна глава и насмешливо го погледна. — Но Господарят на болката е обещал воин. Било ни е предопределено да се срещнем.
— Ние се срещнахме много отдавна — успя да каже Касад. Пушката автоматично щеше да се прицели в лицето, като променя дължините на вълните и честотите всяка микросекунда, докато не унищожи защитните системи на пластокостюма. Наред с дяволския бич и лазерните лъчи, миг по-късно щяха да се изстрелят иглички и пулсови мълнии.
— Нямам спомени за отдавна станали неща — рече тя. — Ние се движим в противоположни посоки по общия поток на времето. Под какво име ме познаваш в моето бъдеще и твоето минало?
— Монита — промълви Касад, като насилваше напрегнатите си ръка и пръст да стрелят. Тя се усмихна и кимна.
— Монита. Детето на Паметта. В това има жестока ирония.
Касад си спомни предателството й, промяната й, докато се любеха онзи последен път в пясъците над мъртвия Град на поетите. Или се бе. превърнала в Шрайка, или беше позволила на чудовището да заеме нейното място. Любовният акт се бе превърнал в нещо отвратително.
Полковник Касад натисна спусъка.
Монита премига.
— Пушката няма да стреля тук. Не и в Кристалния монолит. Защо искаш да ме убиеш?
Касад изръмжа, захвърли безполезното оръжие в другия край на платформата, насочи енергия в ръкавиците си и нападна.
Монита не се помръдна, за да избяга. Тя го гледаше как напада от десет стъпки — главата му беше сведена, бронята му стенеше, докато променяше кристалната решетка на полимерите, а Касад крещеше. Тя спусна ръце, за да посрещне атаката.
Скоростта и масата на полковника повалиха Монита и двамата се запремятаха заедно. Касад се опитваше да докопа с облечените си в ръкавици ръце гърлото й, Монита стискаше китките му със също толкова огромна сила и те се търкаляха към ръба на платформата. Полковникът се претърколи отгоре й, като се опитваше да използва гравитацията, за да подсили мощта на нападението си, изпънал ръце с твърдите ръкавици и с пръсти, извити в смъртоносни шипове. Левият му крак висеше над шейсетметровата шахта към мрачния под долу.
— Защо искаш да ме убиеш? — промълви Монита и го претърколи на една страна, като избута и двама им от платформата.
Касад изкрещя и смъкна визьора на шлема с рязко движение на главата си. Премятаха се в празното пространство с вплетени в яростна хватка около телата си крака. Стиснала китките му, Монита държеше ръцете му настрани. Времето като че ли забави хода си, докато падаха с бавно движение, въздухът минаваше покрай Касад като одеяло, бавно издърпвано над лицето му. После времето отново се ускори и стана нормално: падаха през последните десет метра. Касад извика и си представи съответния символ, за да накара бронята да се втвърди, след което последва ужасен трясък.