Атон изглеждаше обезпокоен. Обезцветените му очи бяха разтревожени.
— Наистина, Шийрин, ако го затворим…
— Моля! — Шийрин нетърпеливо му махна да замълчи. — Нито за момент не съм си помислил, че нещата ще стигнат толкова далеч. Латимър просто опита един хитроумен малък блъф, но аз не съм психолог само защото харесвам звученето на тази дума. — Той се усмихна на култиста. — Хайде сега, ти не мислиш наистина, че предлагам нещо толкова жестоко, като бавната гладна смърт. Драги мой Латимър, ако те заключа в килера, ти няма да видиш Мрака и няма да видиш Звездите. Не се иска особено добро познаване на основното верую на Култа, за да се разбере, че за теб да бъдеш скрит от Звездите, когато те се появят, означава загуба на безсмъртната ти душа. Е, вярвам, че си честен човек — ще приема честната ти дума да не правиш по-нататъшни опити да попречиш на начинанието ни, ако я предложиш.
Една вена пулсираше на слепоочието на Латимър и той изглеждаше вглъбен в себе си, когато хрипливо изрече:
— Имаш я! — а после добави с внезапен гняв: — Но утехата ми е, че вие всички ще бъдете проклети за днешното си деяние.
Той се завъртя на токове и гордо се запъти към високия трикрак стол до вратата.
Шийрин кимна на журналиста:
— Седни до него, Теремон — просто като формалност. Хей, Теремон!
Журналистът не помръдна. Той беше силно побледнял.
— Гледайте! — пръстът, с който сочеше към небето, трепереше, а гласът му бе сух и дрезгав.
Прозвуча спонтанно ахване, когато всички проследиха сочещия пръст и един безмълвен миг гледаха вкаменени.
Бета беше нащърбена от едната страна!
Незначителното късче нахлуваща тъмнина беше може би с големината на нокът, но за зяпналите наблюдатели то прерасна в съдбоносна обреченост.
Погледаха малко, след това настъпи леко объркване, което продължи съвсем кратко и отстъпи място на дисциплинирани и бързи действия — всеки човек се зае с отредената му задача. В решителния момент нямаше време за емоции. Мъжете бяха само учени, които имат работа за вършене. Даже Атон се сля с тях.
Шийрин прозаично каза:
— Първият контакт трябва да е бил преди петнайсет минути. Малко рано, но почти навреме, като се има предвид неточността на изходните данни.
Той се огледа, после пристъпи на пръсти до Теремон, който продължаваше да гледа през прозореца, и внимателно го дръпна настрани.
— Атон е бесен — прошепна Шийрин, — така че стой настрани. Той изпусна първия контакт заради тази разправия с Латимър и ако му се изпречиш на пътя, ще нареди да те изхвърлят през прозореца.
Теремон кимна кратко и седна. Шийрин го зяпна изненадано.
— По дяволите, човече! — възкликна той. — Ти трепериш.
— Ъ? — Теремон облиза сухите си устни и се опита да се усмихне. — Не се чувствам много добре, факт.
Погледът на психолога стана суров.
— Владееш се, нали?
— Да! — извика Теремон в изблик на негодувание. — Но ми дай възможност. Не вярвах наистина в тези безсмислици — в подсъзнанието си — до този момент. Дай ми възможност да възприема идеята. Вие сте се подготвяли два месеца или повече.
— Тук си прав — отговори замислено Шийрин. — Слушай! Имаш ли семейство — родители, жена, деца?
Теремон поклати глава.
— Имаш предвид Скривалището, предполагам. Не, не е необходимо да се безпокоиш за това. Имам сестра, но тя е на три хиляди километра оттук. Дори не знам точния й адрес.
— Добре, тогава какво ще кажеш за себе си? Имаш време да се добереш до там, а те са с един по-малко, откакто ги напуснах. В края на краищата не си необходим тук и би бил чудесно допълнение.
Теремон го изгледа с досада.
— Смяташ, че съм се вцепенил от страх, нали? Но разбери, мистър, че аз съм журналист и съм изпратен да направя репортаж. И възнамерявам да го направя.
На лицето на психолога се появи слаба усмивка.
— Разбирам. Професионална чест, така ли?
— Можеш и така да го наречеш. Но, човече, бих дал дясната си ръка за още една бутилка от онзи дяволски нектар, дори наполовината на тази, която ти излочи. Ако някой някога е имал нужда от алкохол, то това съм аз.
Той млъкна. Шийрин го буташе настойчиво.
— Чуваш ли? Слушай!
Теремон проследи движението на брадичката му и загледа култиста, който, забравил всичко около себе си, с лице към прозореца и изражение на див екстаз, напевно си мърмореше.
— Какво приказва? — прошепна журналистът.
— Цитира „Книга на разкритията“, пета глава — отговори Шийрин. След това настоя: — Стой тихо и слушай, казвам ти!