Шийрин печално погледна към питащия.
— Е, добре, млади човече, няма някакъв очевиден отговор, но имаме някои доста добри идеи за това, какво се е случило. Виждаш ли, има три вида хора, които могат да останат относително незасегнати. Първо, малцината, които не са видели Звездите въобще: сериозно възпрепятстваните или тези, които се напиват до забрава в началото на затъмнението и остават така до края. Тях ги изключваме — защото те не са истински очевидци.
После, има деца под шест години, за които светът като цяло е прекалено нов и непознат, за да бъдат чак толкова уплашени от Звезди и Мрак. Те биха били просто нещо ново в един вече изненадващ свят. Така е, нали?
Другият кимна със съмнение.
— Предполагам,че е така.
— Накрая, остават тези, чието съзнание е прекалено грубо устроено, за да бъдат изцяло извадени от равновесие. Съвсем безчувствените трудно могат да бъдат впечатлени — такива хора като някои от нашите по-стари, похабени от работа селяни. Е, децата биха имали бегли спомени и те, съчетани с обърканото, несвързано бръщолевене на полунормалните слабоумници, оформят основата на „Книга на разкритията“. Естествено, книгата се е базирала първоначално на разказите на тези, които са били най-слабо квалифицирани да бъдат историци — децата и слабоумните, — и вероятно е била редактирана и прередактирана през циклите.
— Предполагаш — прекъсна го Теремон, — че са я пренасяли през циклите по начина, по който ние смятаме да съхраним тайната на гравитацията?
Шийрин повдигна рамене.
— Може би, но точният им метод не е важен. Правят го по някакъв начин. Това, което исках да кажа, е, че книгата не би могла да бъде друго освен куп изопачавания, дори и да се основава на факти. Например опомняш ли си експеримента с дупките на покрива, който Фаро и Иймот проведоха — този, който не успя?
— Да.
— Знаеш ли защо не… — той спря и се надигна тревожно, защото Атон се приближаваше с вцепенено от ужас лице. — Какво се е случило?
Атон го дръпна настрани и Шийрин усети конвулсивното потръпване на пръстите му върху лакътя си.
— Не толкова високо! — гласът на Атон бе тих и измъчен. — Току-що говорих със Скривалището по частната линия.
Шийрин го прекъсна развълнувано:
— Да не са в беда?
— Не те — Атон изразително подчерта местоимението. — Те са се запечатали преди малко и възнамеряват да останат погребани до други ден. Осигурени са. Но градът, Шийрин… там е кланица. Нямаш представа… — беше му трудно да говори.
— И? — нетърпеливо щракна с пръсти Шийрин. — Какво от това? Ще става все по-зле. Защо трепериш? — После попита подозрително: — Как се чувстваш?
Очите на Атон гневно блеснаха при това подмятане, а после отново помътняха от вълнение.
— Ти не разбираш. Култистите действат. Вдигат хората да щурмуват Обсерваторията, като им обещават мигновено опрощаване на греховете, като им обещават спасение, като им обещават всичко! Какво ще правим, Шийрин?
Главата на Шийрин клюмна и той загледа дълго и разсеяно върховете на обувките си. Потупа брадичка с кокалчетата на пръстите си, после вдигна поглед и решително каза:
— Да правим? Какво има да се прави? Съвсем нищо. Знаят ли хората за това?
— Не, разбира се, че не!
— Добре! Не им казвай. Колко остава до пълното затъмнение?
— По-малко от час.
— Не ни остава нищо друго, освен да рискуваме. Ще отнеме доста време да се организира една наистина голяма тълпа и още повече време ще отнеме, за да се доведе дотук. Ние сме на цели осем километра от града…
Той погледна през прозореца към хълмовете, където парчетата обработваема земя отстъпваха място на групите бели къщи от предградията; а още по-нататък самата столица бе едно неясно очертание на хоризонта… мъгла в намаляващото сияние на Бета.
Шийрин повтори, без да се обръща:
— Това ще отнеме време. Продължавайте да работите и се молете затъмнението да дойде първо.
Бета беше срязана наполовина и линията на делението очертаваше слаба вдлъбнатина във все още ярката част на слънцето. Бе като гигантски клепач, който се спуска над светлината на един свят.
Слабите шумове от стаята, в която стоеше, заглъхнаха и в унеса си Шийрин чувстваше само плътната тишина на полята отвън. Дори насекомите, изглежда, бяха онемели от страх. И всичко потъваше в здрач.
Той подскочи от гласа до ухото си. Теремон питаше:
— Нещо не е както трябва ли?
— А? Ъъ… не. Върни се на стола си. Пречим.
Те бързо се върнаха в ъгъла си, но психологът за известно време остана мълчалив. Той вдигна пръст и разхлаби яката си. Раздвижи гръб напред-назад, но не усети облекчение. Внезапно вдигна поглед.