— Ти си напипал нещо, Бийни. И точно това щеше да се случи — преувеличение. Нашият разум, както вероятно знаеш, не може да възприеме пряко никое число, по-голямо от пет — след пет съществува само понятието „много“. „Десет“ щеше да се превърне в „милион“ точно по този начин. Дяволски добра идея!
— А имам и още една хубава малка идейка — реши се Бийни. — Замисляли ли сте се някога колко лесен проблем щеше да бъде гравитацията, ако разполагахме с достатъчно проста система? Да вземем Вселена, в която съществува планета само с едно слънце. Планетата ще описва съвършена елипса и точният характер на гравитационната сила ще бъде толкова очевиден, че ще може да се приеме за аксиома. Астрономите от такъв свят ще започнат с гравитацията, вероятно дори преди да са открили телескопа. Наблюденията с просто око ще са им достатъчни.
— Но ще бъде ли такава система динамично стабилна? — попита Шийрин със съмнение.
— Разбира се! Наричат този случай „Едно и едно“. Разработен е математически, но мен ме интересува философската страна.
— Приятно е да се мисли за това — съгласи се Шийрин. — Като за една хубава абстракция — нещо подобно на идеалния газ или абсолютната нула.
— Естествено — продължи Бийни, — ясно е, че на такава планета жлвотът ще е невъзможен. Тя няма да получава достатъчно топлина и светлина, а ако се върти и около себе си, половината от всеки ден ще бъде в пълен мрак. Не можем да очакваме да се развие живот, който е основно зависим от светлината, при такива условия. От друга страна…
Столът на Шийрин отлетя назад, когато той скочи на крака и грубо прекъсна разговора.
— Атон е извадил светлините.
Бийни каза:
— Хм. — Обърна се да погледне, а после се ухили до ушите с нескрито облекчение.
В ръцете на Атон имаше пет-шест дълги по двайсет и дебели по три сантиметра пръчки. Той погледна над тях към насъбралите се членове на колектива.
— Връщайте се обратно към работа всички. Шийрин, ела тук и ми помогни!
Шийрин изтича към по-възрастния човек и една по една, в пълно мълчание, двамата нагласиха пръчките в импровизираните метални държачи, окачени по стените.
С вида на човек, който носи най-свещения предмет при религиозен обред, Шийрин драсна голяма неудобна клечка кибрит, превръщайки я в пращяща светлина и я подаде на Атон, който поднесе пламъка към горния край на една от пръчките.
Той се поколеба малко, затрептя несигурно около върха, докато едно внезапно пукащо припламване освети с жълто изпъкналостите по набръчканото лице на Атон. Той отдръпна клечката и едно спонтанно „ура!“ разтърси прозорците.
Пръчката се увенча с петнайсетсантиметров потрепващ пламък! Методично бяха запалени останалите пръчки, докато шест независими пламъка осветиха в жълто задната част на стаята.
Светлината бе слаба, по-слаба дори от оскъдната слънчева светлина. Пламъците лудо се извиваха и даваха живот на пияни, люшкащи се сенки. Пръчките пушеха дяволски и миришеха ужасно на прегоряло. Но излъчваха жълта светлина!
Имаше нещо великолепно в жълтата светлина след четири часа с мрачната, мъглява Бета. Даже Латимър беше вдигнал очи от книжката си и гледаше учудено.
Шийрин топлеше ръцете си на най-близката факла, без да обръща внимание на саждите, които се стелеха върху тях във вид на фин сив прах, и си мърмореше въодушевено:
— Прекрасно! Прекрасно! Никога преди не съм си давал сметка какъв чудесен цвят е жълтото.
Теремон се отнесе подозрително към пръчките. Той сбърчи нос от гранясалата миризма и попита:
— Какви са тези неща?
— Дърво — каза кратко Шийрин.
— О, не, не са от дърво. Те не горят. Горната част е изгоряла, а пламъкът просто продължава да извира от нищото.
— Това им е най-хубавото. Те са едни наистина ефикасни изкуствено светещи механизми. Направихме неколкостотин, но повечето отидоха за Скривалището, разбира се. Виждаш ли — той се обърна и избърса почернелите си ръце в носната си кърпа, — взимаш пресована сърцевина от долнокачествена водна тръстика. Изсушаваш я добре и я напояваш с животинска мазнина. След това я запалваш и мазнината малко по малко изгаря. Тези факли ще горят непрекъснато почти половин час. Гениално, нали? Беше разработено от един от младите учени в университета Саро.
След моментната сензация куполът бе притихнал. Латимър беше пренесъл стола си точно под една факла и продължаваше да чете, като движеше устни в монотонно рецитиране на призиви към Звездите. Бийни се бе върнал отново при своите камери, а Теремон използуваше възможността да допълни бележките си за статията, която смяташе да напише за „Саро Сити Хроникъл“ на следващия ден — една процедура, която бе извършвал съвсем методично през последните два часа, съвсем добросъвестно и както се опасяваше, съвсем безсмислено.