Както показваше и насмешливият блясък в очите на Шийрин, внимателното взимане на бележки занимаваше съзнанието му с нещо друго, а не с факта, че небето постепенно се променяше в ужасно дълбоко пурпурночервено, сякаш бе едно гигантско прясно обелено цвекло.
Въздухът стана някак си по-плътен. Здрач като осезаемо същество изпълни стаята и танцуващите кръгове жълта светлина около факлите се очертаваха още по-ярко на фона на сгъстяващата се сивота отзад. Миришеше на пушек и се чуваха слаби припуквания от горящите факли; тихите стъпки на един от мъжете, обикалящ около масата, на която работеше, колебливо пристъпвайки на пръсти; случайната въздишка на някой, опитващ се да запази спокойствие в един свят, който отстъпваше в сянката.
Теремон беше този, който първи чу шума отвън. Смътно, неорганизирано впечатление за шум, което би останало незабелязано, ако не бе мъртвата тишина, която цареше в купола.
Журналистът се надигна и остави бележника си. Той затаи дъх и се заслуша; после с голямо нежелание се провря между солароскопа и една от камерите на Бийни и застана пред прозореца.
Тишината се раздра на късове от изплашения му вик.
— Шийрин!
Работата спря. Психологът за миг се озова до него. Атон се присъедини към тях. Дори Иймот 70, високо горе на малката си, наклонена назад седалка пред окуляра на гигантския солароскоп, спря и погледна надолу.
Навън Бета бе само една тлееща отломка, която хвърляше последен отчаян поглед към Лагаш. Източният хоризонт, по посока на града, беше изчезнал в мрака, а пътят от Саро към обсерваторията представляваше убиточервена линия, поръбена от двете страни със залесени пространства, дърветата на които някак бяха загубили индивидуалност, слени в непрекъсната сенчеста маса.
Но това, което привличаше вниманието, беше самото шосе, защото по него се вълнуваше друга, и то безкрайно заплашителна, сенчеста маса.
Атон извика пресипнало:
— Лудите от града! Идват!
— Колко остава до пълното затъмнение? — попита Шийрин.
— Петнайсет минути, но… те ще бъдат тук след пет.
— Няма значение, нека хората продължават да работят. Ще ги задържим. Това място е построено като крепост. Атон, хвърляй по едно око на нашия млад култист, просто за сигурност. Теремон, ела с мен.
Шийрин излезе през вратата, а Теремон го последва по петите. Стълбите се спускаха под тях в тесни кръгообразни извивки около централния стълб и се губеха в усоен и пуст полумрак.
Първоначалният им устрем ги беше отнесъл петдесет стъпки надолу, така че мъждивото, трепкащо жълто от отворената врата на залата бе изчезнало и от двете им страни, отгоре и отдолу, ги притискаше една и съща здрачна сянка.
Шийрин спря и месестата му ръка се вкопчи в гърдите му. Очите му изпъкнаха и той изхриптя дрезгаво:
— Не мога… да дишам… Слез долу… сам. Затвори всички врати…
Теремон слезе няколко стъпала, после се обърна.
— Чакай! Можеш ли да издържиш още една минута?
Той самият се задъхваше. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете му като много гъст сироп и в съзнанието му бавно се зараждаше истерична паника при мисълта да си пробива път сам през тайнствения Мрак.
Теремон в края на краищата се беше изплашил от тъмното!
— Стой тук — каза той. — Ще се върна след секунда.
Втурна се нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж, а сърцето му блъскаше в гърдите — вече не само от физическото усилие, — хвърли се в залата и грабна една факла от държача й. Тя миришеше на развалено, а пушекът почти го ослепяваше, но той стискаше здраво тази факла, сякаш искаше да я целуне от радост, и пламъкът й заструи назад, когато изфуча отново надолу по стълбите.
Шийрин отвори очи и изстена, щом Теремон се наведе над него. Той грубо го разтърси.
— Хайде, стегни се. Имаме светлина.
Теремон държеше факлата ниско над земята и като подпираше за лакътя залитащия психолог, си проправяше път надолу, в средата на защитния кръг светлина.
Помещенията на приземния етаж бяха все още слабо осветени и Теремон почувствува, че ужасът му отслабва.
— Дръж — нареди той безцеремонно и подаде факлата на Шийрин. — Могат да се чуят отвън.
И ги чуха. Откъслечни, дрезгави, неразбираеми викове. Но Шийрин беше прав. обсерваторията беше построена като крепост. Издигната през последното столетие, когато неогавотианският стил в архитектурата беше в разцвета си, тя бе проектирана да бъде по-скоро стабилна и трайна, отколкото красива.
Прозорците бяха осигурени с дебели, трисантиметрови железни пръчки, проникнали дълбоко в бетоновите пояси. Стените бяха солидно иззидани, така че да не може да ги засегне земетресение, а входната врата беше от огромни дъбови талпи, подсилени с желязо. Теремон избута резетата и те се плъзнаха с глухо дрънчене.