Теремон кимна замислено и протегна чашата си за още алкохол. Шийрин неохотно позволи на няколко рубинени капки да напуснат бутилката.
— Преди двайсет години — продължи той, след като накваси и собственото си гърло — бе доказано окончателно, че Законът за Универсалната Гравитация точно отговаря на орбиталното движение на шестте слънца. Това беше голям триумф.
Шийрин стана и отиде до прозореца, все още стиснал бутилката си.
— А сега стигаме до въпроса. През последното десетилетие бе изчислено движението на Лагаш около Алфа в зависимост от силите й на привличане и то не отговаря на наблюдаваната орбита — дори като се включат всички влияния от останалите слънца. Или законът е невалиден, или влияе друг, все още непознат фактор.
Теремон се присъедини към Шийрин до прозореца и загледа навън, оттатък гористите склонове, към кърваво проблясващите на хоризонта покриви на град Саро. Журналистът усети как чувството му на сигурност изтънява след хвърления бърз поглед към Бета. Застанала в зенита, тя червенееше сърдито, свита и зла.
— Давайте нататък, сър — тихо каза той.
Шийрин продължи.
— Астрономите се лутаха с години, всяка предложена теория беше по-незащитима от предишната… докато Атон не го осени вдъхновението да се обърне към Култа. Водачът на Култа, Сор 5, имаше достъп до някои данни, които значително опростяваха проблема. Атон тръгна по нов път. Ами ако има друго несветещо планетно тяло като Лагаш? Ако има, знаеш, че то би светило само с отразена светлина и ако е съставено от синкави скали, както по-голямата част от самата Лагаш, тогава в червенината на небето непрекъснатото сияние на слънцата би го направило невидимо — би го затъмнило напълно.
Теремон подсвирна.
— Каква абсурдна идея!
— Смяташ, че е абсурдна? Слушай: да предположим, че това тяло се върти около Лагаш на такова разстояние, с такава орбита и е с такава маса, че влиянието от неговото привличане точно да отговаря на отклонението на Лагаш от теоретично изчислената орбита… знаеш ли какво би станало?
Журналистът поклати глава.
— Е, понякога това тяло ще попада на пътя на някое слънце — Шийрин пресуши остатъка в бутилката.
— Това се случва, предполагам — решително се изказа Теремон.
— Да! Но орбитата на едно-единствено слънце попада в неговата равнина на въртене — той махна с ръка към свилото се горе слънце — Бета! И се оказва, че затъмнение има само тогава, когато подреждането на слънцата е такова, че Бета е сама в своето полукълбо и на максимално разстояние, а в същото време луната се намира на минимално разстояние от Лагаш. Затъмнението, което ще предизвика една луна, седем пъти по-голяма от Бета, ще засегне целия Лагаш и ще трае повече от половин ден, така че нито едно късче от планетата няма да избегне последствията. Това затъмнение се случва веднъж на всеки две хиляди и четиридесет и девет години.
Лицето на Теремон се бе издължило в безизразна маска.
— И това е моята история?
Психологът кимна.
— Да, цялата. Първо затъмнението, което ще започне след три четвърти час, после пълният Мрак и може би тези мистериозни Звезди, после лудост и край на цикъла.
Той се замисли.
— Ние в обсерваторията имахме само два месеца — не ни стигна времето, за да убедим Лагаш в опасността. Два века нямаше да ни стигнат. Но архивът ни е в Скривалището, а днес ще заснемем и затъмнението. Следващият цикъл ще започне с истината и когато дойде следващото затъмнение, човечеството най-после ще бъде готово за него. Помисли и върху това, и то е част от твоята история.
Лек ветрец надипли завесите на прозореца, когато Теремон го отвори и се наведе навън. В косата му полъхна студ, докато наблюдаваше тъмночервената слънчева светлина по ръката си. После се обърна, внезапно разбунтуван.
— Какво толкова има в Мрака, та да подлуди мен?
Шийрин вътрешно се усмихна, докато въртеше с безцелни движения празната бутилка в ръка.
— Сблъсквал ли си се някога с Мрака, млади човече?
Журналистът се облегна на стената и се замисли.
— Не. Не бих казал. Но зная какво е. Просто… ъъ… — Той направи неопределено движение с ръка, след това се оживи. — Просто няма светлина. Като в пещера.
— Бил ли си някога в пещера?
— В пещера? Разбира се, че не.
— Така си и мислех. Аз опитах миналата седмица — само да видя как е, — но набързо излязох. Влязах навътре, докато отворът на пещерата все още се виждаше като светло петно, заобиколено отвсякъде с черно. Никога не съм предполагал, че човек с моето тегло може да бяга толкова бързо.