Слушателите объркано замърмориха, а в очите на Атон се появи внезапен интерес.
— Не е ставало дума за това преди. Как започна тази работа?
— Ами — каза Фаро — идеята хрумна на мен и Иймот отдавна и я осъществявахме в свободното си време. Иймот знаеше една малка едноетажна къща, долу в града, с куполо-образен покрив — някога е била използувана за музей, мисля. Във всеки случай ние я купихме…
— Откъде взехте парите? — прекъсна го безапелационно Атон.
— От банковите ни сметки — изсумтя Иймот 70. — Струва две хиляди кредита. — После отбранително добави: — Е, и какво от това? Утре две хиляди кредита ще бъдат две хиляди парчета хартия. Това е всичко.
— Така е — съгласи се Фаро. — Купихме къщата и я облицовахме от горе до долу с черно кадифе, за да получим колкото е възможно по-съвършен Мрак. После пробихме малки дупчици в тавана и покрива и ги покрихме с мънички метални капачета, които можеха да се отместват едновременно при натискането на един електрически ключ. Разбира се, не свършихме всичко сами — наехме дърводелец, електротехник и някои други майстори, — парите нямаха значение. Въпросът бе да успеем да накараме светлината да влиза през тези дупчици на покрива, така че да получим звездоподобен ефект.
В паузата, която последва, не се чу нито звук. Атон намусено каза:
— Нямахте право да правите частни…
Фаро изглеждаше засрамен.
— Зная, сър… но, честно казано, Иймот и аз мислехме, че експериментът е малко опасен. Ако наистина имаше ефект, ние почти очаквахме да полудеем — от всичко, което ни е говорил Шийрин, смятахме, че е доста вероятно. Искахме да поемем риска върху себе си. Разбира се, ако откриехме, че можем да останем разумни, мислехме, че е възможно да получим имунитет за истинските събития и тогава да ви подготвим и вас, останалите, по този начин. Но нищо не се получи…
— Защо? Какво стана?
Иймот беше този, който отговори:
— Затворихме се вътре и оставихме очите ни да се приспособят към тъмнината. Усещането е изключително кошмарно, защото пълният Мрак те кара да се чувстваш, сякаш стените те смазват. Но ние преодоляхме това и натиснахме ключа. Капачетата се отстраниха и целият покрив се осея с малки петънца светлина…
— Е?
— Ами… нищо. Това бе най-големият удар. Нищо не се случи. Беше просто покрив с дупчици по него и точно така си изглеждаше. Опитвахме отново и отново — това и ни задържа толкова до късно, — но просто нямаше никакъв ефект.
Последва смаяна тишина и всички погледи се обърнаха към Шийрин, който седеше неподвижно, с отворена уста.
Теремон заговори пръв:
— Знаеш какво означава това за цялата теория, която си изградил, Шийрин, нали? — Той се хилеше с облекчение.
Но Шийрин вдигна ръка.
— Чакайте малко. Просто ме оставете да го осмисля… — А после щракна с пръсти и когато вдигна глава, нямаше нито учудване, нито несигурност в очите му. — Разбира се…
Не успя да довърши. Някъде над тях се чу силно издрънчаване, Бийни скочи на крака и се втурна по стълбата с вик:
— Какво става, по дяволите?
Останалите го последваха.
Всичко стана много бързо. Веднъж достигнал купола, Бийни хвърли ужасен поглед към разбитите фотографски плаки и към мъжа, надвесен над тях; а после се хвърли свирепо върху натрапника и се вкопчи с мъртва хватка в гърлото му. Последва диво боричкане, а като се присъединиха и останалите служители, непознатият бе задушен и затрупан под тежестта на шестима ядосани мъже.
Атон пристигна последен, като дишаше тежко.
— Изправете го!
Последва неохотно разпълзяване и непознатият, задъхан, с разкъсани дрехи и насинено чело, бе вдигнат на крака. Той имаше къса жълта брада, сложно накъдрена в претенциозния стил на култистите.
Бийни премести ръцете си на яката му и свирепо го разтърси.
— Добре, плъх, казвай какво търсиш тука? Тези плаки…
— Не търсех тях — студено възрази култистът. — Това беше случайност.
Бийни проследи фанатичния му поглед и изръмжа.
— Аха. Търсел си самите камери. Плаките са били щастлива случайност за тебе тогава. Ако беше докоснал Щракащата Берта или някоя от другите, щеше да умреш в бавни мъки. Но сега… — Той замахна с юмрук.
Атон сграбчи ръкава му.
— Стига! Пусни го!
Младият техник се поколеба и неохотно отпусна ръка. Атон го избута настрани и се изправи срещу култиста.
— Ти си Латимър, нали?
Култистът се поклони надменно и показа символа върху бедрото си.