Выбрать главу

Айзък Азимов

Падането на нощта

„Ако звездите се появяваха само веднъж на хиляда години, как биха могли хората да вярват, да обожават и да пазят поколения наред мисълта за рая?“

Емерсън

Ътън 77, директор на Университета в Саро, издаде войнствено долната си устна напред и заби яростен поглед в младия вестникар.

Теримън 762 посрещна спокойно този яростен поглед. В началото на неговата кариера, когато рубриката му (сега вече широко разпространявана от агенцията по печата) бе само една налудничава идея на репортер-новак, той положи всички усилия, за да стане изкусен майстор на „невъзможни“ интервюта. Те му струваха натъртвания, насинени очи, изпочупени ребра, но в крайна сметка му дадоха необходимото хладнокръвие и самоувереност.

Затова сега младият вестникар отпусна невъзмутимо протегнатата си за поздрав ръка, която бе явно пренебрегната. Реши да изчака кротко, докато старият директор преодолее гнева си. Странни птици са тия астрономи, а ако реакциите на Ътън през последните два месеца означават нещо, тогава същият този Ътън е най-странната птица сред тях.

Директорът на Университета в Саро овладя гласа си, макар че той все още потреперваше от сдържан гняв. Неговата премерена, в известен смисъл дори педантична фразеология, която бе една от отличителните черти на известния астроном, не му изневери и този път:

— Сър, Вие демонстрирате чудовищна наглост, идвайки при мен с това ваше безсрамно предложение.

Широкоплещестият телефотограф на Обсерваторията, Бийни 25 облиза устните си и успя да вметне нервно няколко думи:

— Вижте, сър, в края на краищата…

— Не се намесвай, Бийни — директорът изстреля нагоре една от посивелите си вежди. — Вярвам, че единствено добрите намерения са те накарали да доведеш тука този човек, но сега вече аз няма да търпя неподчинение.

Теримън реши, че е време да се обади:

— Директор Ътън, ако ми позволите да довърша мисълта си…

— Аз не вярвам, млади човече — извиси глас язвително Ътън, — че нещо, което се каните да ми кажете сега, би струвало повече от вашите ежедневни статии през последните два месеца. Оттогава Вие водите мащабна вестникарска кампания срещу моите усилия и усилията на моите колеги да мобилизираме света за опасността. А вече е прекалено късно тази опасност да бъде предотвратена. С многобройните си нападки срещу всеки един от нас Вие направихте всичко възможно, за да превърнете екипа на тази Обсерватория в посмешище. — Директорът грабна от бюрото си екземпляр от вестник „Chronicle“ издаван в град Саро, и го размаха яростно пред лицето на журналиста. — Дори особа като Вас, известна със своята наглост, би трябвало да се поколебае преди да дойде при мен с молба да му позволя да отрази днешните ни резултати в своя вестник. От всичките новинари точно Вие!

Ътън захвърли вестника на пода, след което се отправи с широки крачки към прозореца и сключи ръце на гърба си.

— Можете да си вървите — сопна се той през рамо на журналиста, докато наблюдаваше в потиснато настроение линията на хоризонта, където Гама, най-яркото от шестте слънца на планетата, в този миг залязваше. Тя бе избледняла и вече започваше да пожълтява в мъглявината на хоризонта, а Ътън знаеше, че никога повече няма да я види в живота си на разумно човешко същество.

В следващия миг той рязко се обърна:

— Не, почакайте, елате тук! Аз ще Ви разкажа каквото искате — директорът потвърди с решителен жест намерението си.

Журналистът не бе и понечил да си тръгне. Сега той се отправи бавно към стареца.

— От всичките шест слънца — Ътън посочи залязващото светило — на небето е останала само Бета. Виждате ли я?

Нямаше нужда да пита. Бета почти беше стигнала зенита си, нейната яркочервена светлина заливаше земята, която плуваше в необикновен оранжев цвят, докато ярките лъчи на залязващата Гама умираха. Бета се намираше в афелий. Станала бе малка, по-малка, отколкото Теримън някога я бе виждал. Но сега това малко слънце имаше правата на безспорен властелин в небето на Лагош.

Собственото слънце на Лагош, Алфа, около което се въртеше планетата, бе в антипод, както и двете отдалечени съпътстващи го двойки. Червеното джудже Бета (непосредственият спътник на Алфа) остана само, съвсем само.

— За по-малко от някакви си четири часа — устременото нагоре лице на Ътън пламтеше от пурпурния залез — цивилизацията, която ние познаваме, ще си отиде. Така ще стане защото, както виждате, Бета е единственото слънце на небето — старецът се усмихна тъжно. — Отпечатайте това! Няма да има кой да го прочете.

— Но, ако се окаже, че след четири часа… и след още четири… не се случи нищо? — запита Теримън кротко.