— Но ще бъде ли такава система динамично стабилна? — запита Шийрън със съмнение.
— Непременно! Този случай се нарича „Едно и едно“. Математически е разработен, но мен ме интересува философската страна.
— Приятно е да се мисли за нея — съгласи се психологът. — Като за една хубава абстракция… нещо подобно на идеалния газ или на абсолютната нула.
— Ами да — продължи Бийни, — съществува схващане, че животът на такава планета би бил невъзможен. Тя няма да получава достатъчно топлина и светлина, а ако се върти и около себе си, през половината от всеки ден тя ще тъне в абсолютен Мрак. Не можем при такива условия да очакваме развитие на живот… който зависи изцяло от светлината. От друга страна…
Столът на Шийрън се преобърна, когато той скочи и прекъсна грубо телефотографа:
— Ътън е извадил светлините.
— Ха — обърна се Бийни да погледне, а после се ухили до ушите с нескрито облекчение.
Ътън държеше шест пръчки, дълги по около тридесет и дебели по около три сантиметра. Той стрелна с очи насъбралите се членове на колектива и нареди:
— Връщайте се обратно на работа, всички. Шийрън, ела да ми помогнеш!
Психологът се спусна към стареца. Двамата нагласиха в пълно мълчание една по една пръчките в пригодените за тях метални държачи по стените.
С вид на човек, понесъл най-свещения предмет при религиозен обред, Шийрън драсна голяма груба клечка кибрит, чиято лумнала светлина запращя, и я подаде на директора. Той поднесе пламъка към горния край на една от факлите.
Огънят затрептя несигурно около върха, докато едно внезапно, пукащо припламване не освети с жълтата си светлина изпъкналите части по набръчканото лице на Ътън. След като отдръпна клечката, от спонтанния радостен възглас на хората стъклата на прозорците зазвънтяха.
На върха на пръчката се полюшваше пламък от двайсет сантиметра! Постепенно бяха запалени и останалите факли, докато шест малки огъна осветиха с жълтите си пламъци далечния край на стаята.
Светлината бе слаба, по-слаба дори и от оскъдната слънчева светлина. Пламъците се извиваха лудешки и даваха живот на пияни, полюшващи се сенки. От факлите се носеше невъобразим пушек и ужасна миризма на нещо прегоряло. Но нали излъчваха жълта светлина!
Имаше нещо неизразимо в тази жълта светлина след четири часа с мрачната, мъглява Бета. Дори Латимър вдигна глава от книжката си и гледаше удивен.
Шийрън топлеше ръцете си на най-близката факла, без да обръща внимание на саждите, които полепваха по тях във вид на фин сив прах. Психологът мърмореше въодушевено под носа си:
— Чудесно! Чудесно! Никога досега не съм си давал сметка какъв невероятен цвят е жълтият.
Теримън прие факлите с голяма доза подозрение:
— Какви са тези неща? — сбърчи той нос от миризмата им.
— От дърво — отговори кратко Шийрън.
— О, не. Те не горят. Горната им част е овъглена, а пламъкът продължава да извира от нищото.
— Това им е хубавото. Те са едни наистина ефикасни, изкуствено светещи механизми. Направихме няколкостотин, но повечето са в Скривалището, естествено. Разбираш ли — той се обърна и избърса почернелите си ръце с носната си кърпа, — взима се пресована сърцевина от долнокачествена тръстика. Изсушава се добре и се напоява с животинска мазнина. Когато се запали, мазнината започва да изгаря малко по малко. Тези факли ще горят непрекъснато почти половин час. Гениално, нали? Разработката е на един от младите учени от Университета Саро.
След като отбеляза чудото, куполът притихна. Латимър пренесе стола си точно под една факла и продължи да чете, движейки устни в монотонно рецитиране на призиви към Звездите. Бийни се върна отново при своите фотоапарати. Теримън използваше възможността да допълни бележките си за статията, която смяташе да напише за вестника на следващия ден. Той извършваше тази процедура през последните два часа доста добросъвестно, макар и да имаше опасения, че трудът му е безсмислен.
Както можеше да се разбере от насмешливия блясък в очите на Шийрън, съсредоточеното водене на бележки откъсваше съзнанието на журналиста от факта, че небето постепенно променя цвета си към страшно, наситено пурпурночервено, сякаш бе едно гигантско, прясно обелено цвекло. Така бележките наистина изпълняваха целта си.
Въздухът ставаше някак си по-плътен. Здрачът като осезаемо същество изпълни стаята и танцуващите кръгове жълта светлина около факлите започнаха да се очертават още по-ярко на фона на сгъстяващата се сивота във висините. Миришеше на пушек, чуваше се слабото пращене на горящите факли, тихите, предпазливи стъпки на един от мъжете около работната му маса, случайната въздишка на някой, опитал се да запази спокойствие в свят, който отстъпваше пред попълзновенията на Тъмнината.