— Не берете грижа. Ще стане каквото трябва.
— Несъмнено! Но все пак… ако не се случи нищо?
— Мисля, че трябва да го изслушате, сър — изговори на един дъх Бийни 25.
— Поискайте изявлението да бъде гласувано, директор Ътън — предложи Теримън.
Сред останалите пет членове от екипа на Обсерваторията настъпи оживление, до този миг те се стараеха да останат безучастни.
— Това не е необходимо — заяви категорично Ътън и извади джобния си часовник. — Но щом като вашият добър приятел Бийни настоява така ревностно, аз Ви давам пет минути. Говорете!
— Чудесно! И така, какво толкова ще стане, ако ми позволите да се уверя с очите си какви са резултатите? Ако Вашите предвиждания се окажат правдиви, моето присъствие няма да навреди по никакъв начин, защото в такъв случай аз няма да напиша и ред за тях. От друга страна, ако не стане нищо, ще Ви се наложи да преглътнете насмешките или дори нещо по-лошо. Най-мъдро ще е да оставите някой приятел да Ви се надсмее.
— Да не би да имате предвид себе си, говорейки за приятел? — изръмжа Ътън.
— Без съмнение! — Теримън седна и кръстоса крака. — Моите статии може и да са малко чепати, но аз давам на вас, хората, правото винаги да се съмнявате. В края на краищата не живеем в такова време, че да проповядваме: „Наближава краят на света!“ за Лагош. Трябва да проумеете, че хората вече не вярват в Книгата на откровенията. Те се тревожат от разбиранията на учените, щом взимат такъв обрат. Според последните изявления в крайна сметка ще се окаже, че Култистите имат право…
— Няма такова нещо, млади човече — прекъсна го Ътън. — Макар и голяма част от нашите данни да са получени благодарение на Култа, в резултатите ни няма и помен от Култовия мистицизъм. Фактите са си факти и така наречената Култова митология има своите безспорни факти. Ние сме ги изложили, оставяйки настрана мистериозното в тях. Уверявам Ви, че сега Култът ни мрази много повече, отколкото Вие.
— Аз не Ви мразя. Само се опитвам да Ви внуша, че обществото е настроено враждебно. Хората са разгневени.
— Нека да са разгневени — устните на Ътън се изкривиха в насмешлива гримаса.
— Добре, но какво ще стане утре?
— Утре няма да има!
— А ако има? Да кажем, че има… само за да си представим какво ще се случи. Този гняв може да прерасне в нещо много сериозно. В края на краищата Вие знаете, че през последните два месеца обстановката се изостри. Инвеститорите не вярват особено на новината, че идва краят на света, но в същото време са предпазливи и изчакват всичко да се успокои, не влагат никъде парите си. Простосмъртните също не Ви вярват, така че пролетното обновление може и да почака няколко месеца… за да сме сигурни.
Разберете ме! Веднага щом всичко това приключи, богаташите ще поискат главата Ви. Ще кажат, че щом като дървените глави (моля да ме извините) могат да попречат на благоденствието на планетата с някакво побъркано предвиждане винаги, когато си поискат… от планетата зависи да ги постави на мястото им. Ще се разхвърчат искри, сър.
— И какво точно предлагате, за да предотвратите появата им? — директорът изгледа намръщен журналиста.
— Ами… — позасмя се Теримън — аз предложих да се заема с разгласяването на новината. Като съм в състояние да подредя така нещата, че наяве да излезе само смехотворната страна. Трудно се издържа такова нещо, признавам си, защото ще се наложи да Ви изтипосам всички тук като купчина идиоти, които бръщолевят някакви глупости. Но, ако успея да накарам хората да Ви се присмиват, те могат и да забравят гнева си. В замяна моят издател иска всичко на всичко една изключителна история.
Бийни кимна в знак на съгласие и заговори неудържимо:
— Сър, всички ние мислим, че той е прав. През последните два месеца ние обмислихме всичко, но има вероятност, една на един милион, някъде в нашата теория или в изчисленията ни да е допусната грешка. Длъжни сме да вземем предпазни мерки.
Мъжете, насядали около масата, нададоха сдържани, одобрителни възгласи. А лицето на Ътън доби изражение на човек, който е лапнал нещо горчиво, но няма как да го изплюе:
— В такъв случай можете да останете, ако желаете. Но моля да бъдете сдържан и да не ни пречите да си изпълняваме задълженията. Не забравяйте също така, че аз съм отговорен за дейността на Обсерваторията и независимо от мненията, на които давате воля във Вашите статии, очаквам от Вас безпрекословно съдействие и истинско уважение…
Директорът бе застанал със сключени на гърба ръце, изпъчил решително глава. Вероятно щеше да продължи да говори, но един нов глас го прекъсна остро: