— Предполагам, че така става — реагира веднага Теримън.
— Да! Но в неговата плоскост на въртене се намира едно единствено слънце — психологът посочи енергично с палец смалилото се слънце — Бета! И както бе доказано, затъмнение има само тогава, когато подреждането на Слънцата е такова, че Бета остава сама в своето полукълбо, в най-отдалечената си точка. А междувременно Луната се намира на минимално разстояние от Лагош. Неизбежното затъмнение, предизвикано от луна с диаметър, който е приблизително седем пъти по-голям от диаметъра на Бета, ще обхване цялата ни планета и ще продължи повече от половин ден. И като резултат нито едно кътче от Лагош няма да избегне пагубните последствия. Такова затъмнение се случва веднъж на две хиляди и четирисет и девет години.
— Значи това е моята история? — лицето на Теримън се бе удължило в безизразна маска.
— От началото до края — кимна в знак на потвърждение психологът. — Първо — затъмнението… което ще започне след четиридесет и пет минути… после — пълен Мрак и, може би, онези мистериозни Звезди… след това — лудост и край на цикъла.
Шийрън се замисли за миг-два:
— Ние загубихме два месеца… ние от Обсерваторията… то не бе достатъчно, за да убедим Лагош в опасността. Вероятно и две столетия нямаше да ни стигнат. Но нашите записки са в Скривалището. Днес ще направим снимки на затъмнението. Следващият цикъл ще поеме пътя си с истината и когато дойде следващото затъмнение, човечеството най-после ще е готово за него. Помисли и за това, то също е част от твоята история.
Лек вятър надипли завесите на прозореца, когато Теримън го отвори и се наведе навън. Усети студените му повеи в косите си, докато наблюдаваше отблясъците на яркочервения залез по ръката си. И изведнъж възропта:
— Какво толкова има в Мрака, че ще подлуди мен?
Шийрън се усмихна сам на себе си, въртейки безцелно празната бутилка в ръка.
— Изпитвал ли си някога силата на Мрака, млади човече?
Журналистът се облегна на стената и се замисли:
— Не. Не съм. Но зная какво представлява. Просто… ъ-ъ-ъ… — той направи няколко неопределени движения с пръсти, после лицето му се оживи: — Просто няма светлина. Като в пещера.
— Някога влизал ли си в пещера?
— В пещера? Не, разбира се.
— Така си и мислех. Аз направих такъв опит миналата седмица… исках да разбера като как е на тъмно… но излязох бързо-бързо. Влизах навътре, докато отворът на пещерата се смаляваше до светеща точица, навсякъде другаде — тъмнина. Никога не съм допускал, че човек с моето туловище е способен да бяга толкова бързо.
— Ами колкото до това — присви устни журналистът, — смятам, че аз не бих избягал.
Психологът оглеждаше младия мъж с досада, изписана недвусмислено на лицето му.
— Ей, друже, не казвай голяма дума! Ха дръпни завесите докрай, де!
Онзи го изгледа изненадан и каза:
— Защо? Когато на небето имаше четири или пет слънца, може би щеше да ни се прииска да намалим малко притока на светлина, но сега тя дори не е достатъчна.
— Там е работата. Дръпни пердето, после ела и седни тук.
— Добре — Теримън посегна към пискюла и дръпна завесата. Червената материя се плъзна по целия прозорец, месинговите халкички изсвистяха по релсата и над стаята надвисна мъглявочервена сянка.
Стъпките на Теримън отекнаха глухо в тишината, когато той се отправи към масата, но заглъхнаха насред път.
— Не Ви виждам, сър — прошепна журналистът.
— Ориентирай се пипнешком — нареди Шийрън.
— Но аз не Ви виждам, сър. Не виждам нищо — журналистът дишаше тежко, но получи в отговор само едно мрачно:
— А какво очакваше? Ела и седни!
Чуха се отново колебливи, бавно приближаващи се стъпки. Ръцете му опипаха шумно стола. Теримън бе останал без глас:
— Тук съм. Чувствам се… м-м-м… много добре.
— Хареса ти, нали?
— Н-не. Направо е кошмарно. Стените сякаш… — младият мъж замълча за миг, — сякаш се приближаваха и щяха да ме притиснат. Все ми се искаше да ги отблъсна. Но съвсем не полудявам! Всъщност усещането не е толкова лошо, колкото мислех.
— Добре. Дръпни пак пердето.
Прозвучаха отново колебливите стъпки в мрака, шумоленето на завесите, когато Теримън ги опипваше, за да открие пискюла и най-накрая триумфалното обратно плъзгане на пердетата. Червената светлина заля стаята и Теримън с радостен вик вдигна очи към слънцето.
Шийрън избърса потта от челото си с опакото на ръката и каза разтереперан:
— А това беше само една тъмна стая!