— Поносимо е — въздъхна с облекчение журналистът.
— Да. Една тъмна стая се понася. Но ти ходи ли преди две години на Централното изложение в Джонглър?
— Не, така стана, че не успях да отида. Шест хиляди мили са прекалено дълъг път, дори за тази изложба.
— А аз взех, че отидох. Спомняш ли си приказките за „Тунела на Тайните“, който счупи всички рекорди за забавления… по време на първия месец?
— Да. Нямаше ли някаква врява по този повод?
— Малко нещо. Всичко бързо бе потулено. Знаеш ли, този „Тунел на Тайните“ беше дълъг цяла миля… без никакво осветление. Качваш се на една малка отворена кола и петнайсет минути се друсаш през Мрака. Много популярен беше… докато работеше.
— Популярен ли?
— Ами да. Много е възбуждащо да те плашат, когато това е част от играта. Бебетата имат вроден страх от три неща: от силен шум, от падане и от липса на светлина. Затова се смята за толкова забавно да връхлетиш изневиделица върху някого и да изкрещиш „У-у-у!“ Затова е така приятно да караш скейтборд. И точно затова този „Тунел на Тайните“ започна с огромни печалби. Хората излизаха от тази Тъма разтеперани, останали без дъх, полумъртви от страх, но продължаваха да си дават парите, за да влязат.
— Чакай, чакай, сега си спомних. Някои хора умряха там, нали. Слуховете се разнесоха след като го затвориха.
— Бум! Двама или трима мъртъвци — изсумтя тежко психологът. — Но това бе нищо! Платиха на семействата на мъртвите и убедиха градския съвет в Джонглър да си затвори очите. В края на краищата, казаха те, щом като хора със слаби сърца искат да преминат през тунела, то си е за тяхна сметка… пък и грешката няма да се повтори. И така, сложиха един лекар в първото фоайе и изискваха всеки клиент да бъде прегледан преди да влезе в колата. Така продажбата на билети дори се увеличи.
— А после?
— Имаше и нещо друго. Някои хора излизаха от тунела, но по вида им не личеше да има нещо нередно, освен това, че те отказваха да влизат в сгради… каквито и да са сгради. Дворци, резиденции, апартаменти, жилищни домове, вили, хижи, колиби, навеси, палатки.
— Искаш да кажеш, че са отказвали да влизат в тях, за да останат на открито? — Теримън го гледаше смаян. — А къде спяха?
— Под небето.
— Трябвало е да ги принудят да влязат.
— О, принуждаваха ги, принуждаваха ги. Тогава тези хора изпадаха в ужасна хистерия и правеха всичко възможно, за да си разбият главите в най-близката стена. Вкарваха ли ги в някоя сграда, бе непосилно да ги задържат вътре без усмирителна риза или огромна доза успокоително.
— Трябва да са били луди.
— Точно такива бяха. На всеки десет човека един, който бе преминал през този тунел, излизаше с помрачен разсъдък. Поискаха помощ от психолозите и ние направихме единственото възможно нещо: затворихме изложението — разпери безпомощно ръце Шийрън.
— Какво им беше на тези хора? — запита накрая журналистът.
— В основни линии същото, каквото изпитваше ти, когато си мислеше, че стените на стаята се сгромолясват върху тебе в тъмнината. За инстинктивния страх на хората от липсата на светлина си има психологически термин. Ние го наричаме „клаустрофобия“, защото отсъствието на светлина е свързано винаги със затворени пространства, така страхът от едното е страх и от другото. Разбираш ли?
— Ами онези хора от тунела?
— Онези хора от тунела бяха нещастници, чиято психика не е била достатъчно гъвкава, за да преодолее обзелата ги клаустрофобия от Мрака. Петнайсет минути без светлина е много време. Ти остана така две-три минути, но съм сигурен, че се разстрои доста.
Хората от тунела получиха така наречената „клаустрофобна фиксация“. Техният подсъзнателен страх от Мрака и затворените пространства бе кристализирал и станал активен, а доколкото можахме да определим — дори постоянен. Ето какво са способни да причинят петнайсет минути престой на тъмно.
Настъпи продължително мълчание. По челото на Теримън започнаха бавно да се очертават все повече и повече бръчки:
— Не вярвам да е толкова страшно.
— Имаш предвид, че не ти се иска да вярваш — солна се Шийрън. — Страх те е да повярваш. Погледни през прозореца!
Теримън се подчини и психологът продължи веднага:
— Представи си Мрака… той е навсякъде. Докъдето стига погледът ти светлинка няма. Къщите, дърветата, полята, земята, небето… всичко е черно! И като капак — Звезди — каквото и да са те. Можеш ли да си представиш тази картина?
— Да, мога — заяви Теримън рязко.
— Лъжеш! — психологът стовари юмрук по масата с неочаквана ярост. — Не можеш. Твоето съзнание не е пригодено за такава представа, както не е способно да си представи безкрая или вечността. Ти можеш само да говориш за тях. Една частичка от реалността те обърква, а какво ще стане когато започнат да се сипят истинските бедствия? Мозъкът ти ще се сблъска с феномен, който е извън обсега на неговите възможности за разбиране. Тогава ти ще полудееш напълно и безвъзвратно! Няма никакво съмнение!