Той седна на земята, опря лакти в коленете и зарови лице в дланите си. Предишният Николай изглеждаше надарен с безгранични възможности и непоклатима вяра, че за всеки проблем си има решение и той е този, който ще го открие. Сега не можех да го гледам такъв — прекършен, победен за първи път.
Предпазливо приближих и приклекнах край него. Той отбягваше погледа ми. Колебливо посегнах да докосна ръката му, готова да отскоча, ако се сепне или ми посегне. Кожата му беше топла и на докосване бе същата като преди, независимо от мрака, плъзнал под нея. Обгърнах го с ръце, внимавайки за крилете, които шумоляха на гърба му.
— Съжалявам — прошепнах.
Той отпусна чело на рамото ми.
— Съжалявам, Николай.
Принцът издаде кратка пресеклива въздишка.
После вдиша дълбоко и тялото му се напрегна. Извърна глава. Усетих дъха му върху шията си, жулването на един от зъбите по кожата ми.
— Николай?
Ръцете му ме стиснаха като в менгеме. Ноктите се забиха в гърба ми. Нямаше как да сбъркам ръмженето, което се надигна дълбоко от гърдите му.
Изтръгнах се от него и скочих.
— Престани! — казах пресипнало.
Пръстите му се извиха грабливо. Устните се дръпнаха и оголиха ониксовите кучешки зъби. Разпознах какво го водеше: стръв.
— Недей — замолих се. — Това не си ти. Можеш да го овладееш.
Той направи крачка към мен. Разнесе се куркане на черва, тялото му се разтресе от животински рев.
Вдигнах ръце.
— Николай — предупредих го, — ще те поваля.
Усетих момента, в който възвърна разума си. Лицето му се сгърчи от ужас заради онова, което се е канел да направи и което сигурно част от него все още копнееше да стори. Тялото му се тресеше от желание да се засити.
Черните му очи се окъпаха в трепкащи сенки. Сълзи ли бяха това? Стисна юмруци, отметна глава назад. Сухожилията по врата му станаха на възли и той нададе ехтящ писък, пропит от безсилие и ярост. Чувала бях този крясък и преди, когато Тъмнейший призоваваше ничевие, разкъсвайки тъканта на света — вик на създание, което не би трябвало да го има.
Николай се вдигна във въздуха и се устреми право към Долината.
— Николай! — изкрещях. Но той вече си беше отишъл, погълнат от стелещите се валма на мрака, изгубен в царството на волкрите.
Дочух стъпки, обърнах се и видях Мал, Харшо и Зоя да тичат към мен, а Онкет с мяукане се стрелкаше между краката им. Харшо вече беше приготвил огнивото, а Мал смъкваше пушката от рамо.
Зоя се спря с облещени очи.
— Това ничевое ли беше?
Поклатих глава.
— Това беше Николай.
Всички окаменяха.
— Значи ни е открил? — обади се Мал.
— Следва ни още откакто напуснахме Чекръка.
— Но Тъмнейший…
— Ако беше от творенията му, досега да сме мъртви.
— Откога знаеш, че ни следва? — попита гневно Зоя.
— Видях го само веднъж край медния рудник. Нищо не можеше да се направи.
— Мал можеше да му пусне една стрела — обади се Харшо.
Забих пръст в гърдите му.
— Както не бих се отказала от теб, така няма да изоставя и Николай.
— По-полека — намеси се Мал, пристъпвайки между нас. — Той вече си отиде и няма смисъл да се караме за това. Харшо, запали огън. Зоя, яребиците, които хванахме, трябва да се почистят.
Тя заби поглед в него и не помръдна. Той изви изразително очи към небето.
— Добре де, някой трябва да ги почисти. Моля те, намери кой да свърши тая работа.
— С удоволствие.
Харшо прибра огнивото в ръкава си.
— Всички съвсем са полудели, Онкет — обърна се той към котката. — Невидими армии, принцове чудовища. Хайде тогава ние двамата с теб да идем да подпалим нещо.
Разтрих очите си с ръка, щом се отдалечиха.
— И ти ли ще ми се развикаш?
— Не. Досега неведнъж ми се е искало да застрелям Николай, но вече би изглеждало дребнаво. Все пак ми е любопитно откъде се взе този пръстен.
Съвсем бях забравила за масивното бижу на пръста ми. Свалих го и го пъхнах в джоба си.
— Николай ми го даде още в Чекръка. Реших, че може да го разпознае.
— Е, позна ли го?
— Така мисля. Поне преди да се опита да ме изяде.
— Вси светии!
— Отлетя към Долината.
— Смяташ ли, че има намерение да…
— Да се самоубие ли? Не знам. Може пък Безморие сега да му се вижда като истински курорт. Даже не съм сигурна дали волкрите виждат плячка в него. — Облегнах се на камъка, върху който само преди минути беше кацнал Николай. — Накара ме да опитам да го излекувам. Не се получи.