Извадих тенекиената кутийка от джоба си и взех да нанасям мехлема върху нейните рани. Той имаше остър растителен аромат и караше очите ми да сълзят.
— Не съм подозирала каква мъка е толкова дълго да седиш неподвижен — оплака се тя.
— Ти изобщо не седиш мирно, а непрекъснато шаваш.
— Смъди.
— А какво ще кажеш да те набода едно хубаво с карфица? Ще ти отвлече ли вниманието от смъденето?
— Само ми кажи, когато свършиш, ужасно момиче такова. — Тя се взря по-отблизо в ръцете ми. — И днес ли нямаше късмет? — прошепна.
— Поне досега. Само две огнища са запалени, а и пламъците не са много буйни. — Избърсах ръцете си в мърлявата кухненска кърпа. — Ето — казах. — Готово.
— Сега е твой ред — рече тя. — Изглеждаш…
— Ужасно. Знам.
— Това е относително. — Тъгата в гласа й беше явна. Прищя ми се да се наритам.
Опрях длан до бузата й. Кожата между белезите беше гладка и бяла като алабастровите стени.
— Аз съм истинско магаре.
Ъгълчето на устата й се изви. Полуусмивка.
— Понякога — каза. — Само че аз отворих дума за това. А сега мирувай и ме остави да работя.
— Достатъчно е, че Аппарат все още позволява да се виждаме тук. Не искам да му доставя удоволствието да се перчи с една малка сладка светица.
Тя въздъхна театрално.
— Това е посегателство над моята чистосърдечна вяра и ти, рано или късно, ще ми се отплатиш.
— Как точно?
Тя наклони глава.
— Мисля, че трябва да ме оставиш да те направя червенокоска.
Завъртях очи.
— За нищо на света, Женя.
Докато тя бавно променяше лицето ми, аз премятах малката тенекиена кутийка в ръце. Опитах да затворя плътно капачето, но нещо отдолу пречеше. Измъкнах го с върха на пръстите — тънък диск восъчна хартия. Женя го видя в мига, в който го забелязах и аз.
Надписът на гърба — почти нечетливите завъртулки на Давид — се състоеше само от една дума: „днес“.
Женя издърпа листа от ръката ми.
— О, вси светии, Алина…
В този момент чухме тропот на тежки ботуши, които прииждаха по коридора отвън. Някакво гърне са разби на пода с оглушително „тряс!“, а една от готвачките нададе пронизителен писък, когато в помещението нахлуха свещеници стражи с готови за стрелба пушки и, по всичко личеше, фанатичен плам в очите.
Аппарат се носеше подир тях във вихрушка от кафяви одежди.
— Опразнете кухните — ревна той.
Двете с Женя скочихме на крака, докато свещениците стражи изтикваха грубо навън готвачите сред врява от недоволство и уплашени възклицания.
— Какво значи това? — попитах с настоятелен тон.
— Алина Старков — тутакси откликна Аппарат, — ти си в опасност.
Сърцето ми думкаше в гърдите, но успях да удържа гласа си спокоен.
— Какво ме застрашава? — попитах, поглеждайки към котлите, които къкреха върху огнищата. — Обядът ли?
— Заговор — обяви той, сочейки към Женя. — Тези, които се представят за твои приятели, целят унищожението ти.
През вратата продължаваха да нахлуват още от брадатите оръженосци на Аппарат. Щом редиците им се раздвоиха, зърнах Давид, очите му бяха ококорени и уплашени.
Женя ахна и трябваше да сложа ръка на рамото й, за да й попреча да се втурне към него.
Надя и Зоя следваха отзад с вързани китки, за да не могат да призовават. Струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата на Надя, а кожата й беше пребледняла под луничките. Водеха и Мал, лицето му цялото в кръв. Притискаше с ръка едната си страна, сякаш предпазваше счупено ребро, привел рамене от болка. Но по-страшна беше гледката на онези, които го съпровождаха: Толя и Тамар. Тамар отново беше със своите брадви. Всъщност и двамата бяха въоръжени като свещениците стражи. И избягваха да ме погледнат.
— Заключете вратите — нареди Аппарат. — Ще свършим това тъжно дело в уединение.
Глава 2
Масивните двери на Котлето се затвориха с трясък и аз дочух как се превърта ключът. Опитах да потисна гаденето, надигнало се от вътрешностите ми, и да проумея какво става. Надя и Зоя — двама Вихротворци, Мал и Давид — безобиден Фабрикатор. „Днес“, гласеше бележката. Какво трябваше да означава това?
— Пак те питам, попе, какво означава това? Защо приятелите ми са вързани? Защо кървят?
— Тези не са ти приятели. Под носа ни са били в заговор да завладеят Бялата катедрала.