— Не се знае с какви способности ще се сдобиеш, когато трите муски се съберат заедно.
— Искаш да кажеш, след като те убия?
— Алина…
— Сега не става дума за това.
— Не можеш просто да скриеш глава в пясъка и да се престориш, че нищо не е станало.
— Мога и точно това ще направя.
— Открай време си келеме.
— А ти винаги си бил благороден и самопожертвувателен, заради което ми се ще да те хвана за гърлото.
— Е, това поне е някакво начало.
— Никак не е смешно.
— И как според теб би трябвало да се държа? — попита. — Изобщо не се чувствам благороден и самопожертвувателен. Просто съм…
— Какво?
Той рязко протегна ръка.
— Гладен.
— Гладен ли?
— Да — сопна се той. — Гладен, уморен и сигурен, че Толя ще омете всички яребици, ако не побързаме.
Не можах да се удържа. Избухнах в смях.
— Зоя ме предупреди, че и тя ставала зла, като огладнее.
— Аз не съм зъл.
— Добре де, намусен — съгласих се благосклонно.
— Аз не съм намусен.
— Имаш право — отвърнах, потискайки кикота си. — По-скоро нацупен, отколкото намусен.
Той докопа ръката ми и ме придърпа за целувка. После ме ухапа по ухото силно.
— Оу!
— Предупредих те, че съм гладен.
— Днес си вторият, който се опитва да ме изяде.
— Ще става все по-зле. Когато се върнем в лагера, ще поискам да чуя Третата легенда за Креги.
— Аз пък ще кажа на Харшо, че си падаш по кучета.
— А аз ще кажа на Зоя, че не харесваш косата й.
Продължихме все в тоя дух по целия път до „Водния бик“ — заяждахме се и се дразнехме един друг, усещайки как напрежението от последните седмици лека-полека се разсейва. Но когато слънцето залезе и погледнах през рамо към Долината, се запитах дали нещо човешко може да оцелее отвъд нейните брегове и дали там чуват нашия смях.
Солдат Сол пристигнаха късно същата нощ и имаха само няколко часа да поспят, преди отново да поемем на път. Докато влезем в Долината, те вече бяха изтощени, но аз очаквах да са къде-къде по-зле: да стискат икони в ръце и да редят молитви, например. Щом направихме първите крачки в мрака и аз накарах светлината да се разплиска като пълноводна река около нас, разбрах — те не изпитваха нужда да се обръщат към светците. Защото имаха мен.
„Водния бик“ се носеше високо над нас, защитен от сфера ярка светлина, с която го бях обградила. Аз обаче предпочетох да вървя по пясъка, за да се упражнявам да отклонявам светлината в пределите на Долината. Това невиждано проявление на моята сила в очите на Солдат Сол бе същинско чудо — поредното доказателство, че съм жива светица. Спомних си думите на Аппарат: „Няма по-велика сила от вярата и няма по-велика армия от оная, която е водена от нея“.
Молех се той да се окаже прав, а аз да не съм поредният лидер, който се възползва от тяхната вярност и им се отплаща с безсмислена и славна гибел.
Отне ни по-голяма част от деня и цяла нощ, докато прекосим Долината и съпроводим Солдат Сол до западния бряг. Докато се върнем в „Томикяна“, Давид и Женя вече съвсем се бяха развихрили. Кухнята изглеждаше така, сякаш през нея бе минал ураган. Печката беше покрита с къкрещи котли, а от хамбара с преси за ябълково вино бяха домъкнали огромен казан, който служеше за охладител. Давид беше кацнал на един стол край голямата солидна дървена маса, където сигурно само допреди седмици прислужниците са месили тесто. Сега обаче по нея имаше петна от нещо черно и лепкаво като катран, отрупана бе със стъкло и метал, и безброй малки шишенца с някаква вонлива жълтеникава утайка.
— Това тук напълно ли е безопасно? — попитах.
— Нищо на този свят не е напълно безопасно.
— Направо ме успокои.
Той се усмихна.
— Радвам се.
Женя на свой ред беше завладяла трапезарията и помагаше да пригодят бутилки за лумия и да направят ремъци, които да ги издържат. В краен случай, ако нещо с мен се случеше, войниците ми можеха да прибягнат до тях и щяха да имат достатъчно светлина, за да се измъкнат от Долината. Цялата стъклария в ябълковото стопанство беше събрана: бокали, чаши за коняк, вино и ликьор; изящна колекция вази и съд с двойни стени с формата на риба.