Тръгнах по тъмния коридор към салона, където Мал за последно проверяваше оръжията и оборудването. Купищата пушки и амуниции представляваха странна гледка, струпани върху мраморната маса редом с миниатюри в пищни рамки и красива колекция кутийки за емфие9.
— Двамата сме били тук и преди — каза Мал.
— Така ли?
— Първия път, когато излязохме от Долината. Спряхме в ябълковите градини недалеч от къщата. Сетих се преди малко, когато излязохме там на стрелба.
Сега и аз си спомних. Сякаш се беше случило преди цяла вечност. Тогава плодовете по дърветата бяха още зелени и негодни за ядене.
— Как се справиха днес Солдат Сол?
— Нелошо. Само неколцина от тях са далекобойни стрелци, но с повечко късмет и това стига. Повечето са участвали в сражения на Първа армия, така че поне има шанс главите им да останат на раменете.
Откъм гостната се разнесе смях. Някой — подозирам, че беше Харшо — подхвана песен. В салона обаче цареше тишина и аз дочух тропота на първите дъждовни капки.
— Мал — наруших мълчанието, — мислиш ли, че е заради муските?
Той примижа, проверявайки мерника на една от пушките.
— За какво говориш?
— Онова между нас. Моята сила и твоята. Дали заради това станахме приятели и… — Гласът ми секна.
Той вдигна друга пушка, огледа цевта й.
— Може това да ни е събрало, но не то ни направи такива, каквито сме. Не заради него си момичето, способно да ме разсмее, когато нищо друго не ми е останало. И определено не заради него съм идиотът, който приема това за даденост. Каквото и да има между нас, сами сме го създали. То си е само наше. — Той остави пушката и отри ръце в един парцал.
— Ела с мен — каза, хвана ме за ръка и ме задърпа подире си.
Вървяхме през сумрачната къща. Дочух гласове, които пееха някаква неприлична песен надолу по коридора; долових стъпки над главата си, сякаш някой притича от една стая в съседната. Помислих, че Мал ме води на горния етаж, където са спалните — сигурно така ми се е искало, — но вместо това той ме преведе през източното крило, покрай притихналата стая за шиене, библиотеката и по целия път до пруста без прозорци, пълен с мистрии, пики и сухи дървени стърготини.
— Хъм… очарователно.
— Почакай тук. — После отвори вградена в стената врата, която не бях забелязала.
В сумрачната светлина забелязах, че тя води към нещо като дълга и тясна оранжерия. Дъждът равномерно трополеше по сводестия покрив и оцъклените стъклени стени. Мал влезе навътре и запали фенерите, оставени на ръба на малък басейн. Около него растяха ябълкови дървета, а дебелите им клони бяха отрупани с китки бели цветчета. Опадалите листенца се бяха натрупали по червения плочест под като снежна пряспа или се носеха по повърхността на водата.
Последвах Мал покрай басейна. Въздухът тук беше ароматен и сладък заради ябълковите цветове, подплатен с наситения мирис на пръст. Навън се надигна воят на вятър, предвещаващ буря, но между стъклените стени кръговратът на сезоните сякаш беше замрял. Имах странното усещане, че може да сме на кое да е място по света, а останалата част от къщата просто е изчезнала и сега сме съвсем сами.
В един ъгъл на най-отдалечения край на помещението имаше скътано писалище. На гърба на резбования стол беше хвърлен шал. Върху килимчето, нашарено с ябълков цвят, беше оставена кошничка с шивашки принадлежности. Явно стопанката е идвала тук да бродира, отпивайки от сутрешния си чай. Денем от сводестите прозорци сигурно се е откривала великолепна гледка към ябълковите градини. На писалището лежеше отворена книга. Надникнах в нея.
— Това е дневник — каза Мал. — Отчет за пролетните посеви и растежа на каращисаните овошки.
— Очилата й — казах, вдигайки стъклата със златни рамки. — Чудя се дали не й липсват.
Мал се надвеси през каменния пръстен на басейна.
— Минавало ли ти е през ум какво би станало, ако екзаминаторите на Гриша бяха открили твоята сила още в Керамзин?
— Понякога.
— Равка щеше да е съвсем различна сега.
— Едва ли. Силата ми беше безполезна, докато не открихме елена. Без теб надали щяхме да намерим някоя от муските на Морозов.
— Ти щеше да си различна — натърти той.