— Това ще ми липсва — каза, докато ме целуваше по бузите, брадичката, клепачите. — Вкусът ти ще ми липсва. — Притисна устни към вдлъбнатинката под ухото ми. — Начинът, по който ухаеш. — Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба ми. — Досегът с теб. — Дъхът ми секна, когато бедрата му се притиснаха срещу моите.
Но тогава той се дръпна назад, търсейки очите ми.
— Имах други, по-големи планове за теб — каза. — С бял воал в косите и клетви, които да си разменим.
— Искаш истинска брачна нощ? Достатъчно е просто да ми кажеш, че това не е нашето сбогуване. Само тази клетва ми е нужна.
— Обичам те, Алина.
Отново ме целуна. Не ми отговори, но и мен вече не ме беше грижа, защото устните му бяха върху моите и в този миг можех да се престоря, че не съм нито спасител, нито светица, а просто мога да избера него и да изживея живота си в обич. И за нас нямаше да има само една нощ, а хиляди. Полегнах назад и го привлякох към себе си, поемайки тежестта на тялото му върху своето, докато усещах с гърба си студения под. Ръцете му бяха ръце на войник — груби и мазолести, но те подпалиха кожата ми и разпратиха копнежни тръпки по цялото ми тяло, които ме накараха да надигна хълбоци, опитвайки да го привлека още по-плътно към себе си.
Изхлузих ризата му през главата и прокарах пръсти по гладките бразди на мускулестия му гръб, усещайки леко изпъкналите линии на татуираните думи. Но щом той смъкна моята риза, се вкочаних, внезапно осъзнавайки болезнено всичките си недостатъци. Щръкнали кости, прекалено малки гърди, бледа и суха като лукова люспа кожа. Тогава той взе лицето ми в шепи и прокара пръст по устните ми.
— Ти си всичко, за което някога съм мечтал — каза. — Ти си цялото ми сърце.
И тогава се видях — сърдита, глупава, с тежък характер, но и прекрасна — в неговите очи. Придърпах го към себе си, почувствах как той потръпва, когато телата ни се сляха, кожа срещу кожа, усетих жаравата на устните му, езика му, препускащите му ръце, докато копнежът помежду ни не стана непосилен и тревожен като тетива на лък, която очаква да бъде освободена.
Той обхвана здраво талията ми с две ръце и съзнанието ми избухна в светлина. Виждах само лицето на Мал, чувствах единствено неговото тяло: върху мен, около мен — отначало непохватно, но постепенно добиващо равномерния и уверен ритъм на трополящия дъжд. Само от това имахме нужда. И само това щеше да ни остане.
Глава 17
На следващата сутрин се събудих и видях, че Мал вече е станал. Оставил ми беше чайник горещ чай върху поднос, отрупан с ябълкови цветчета. Дъждът беше спрял, но стъклените стени на оранжерията бяха замъглени от влага. Изтрих с ръкав малко петно върху стъклото и надзърнах навън към тъмната синева на ранното утро. Между дърветата се прокрадваше сърна с протегната към сладката трева глава.
Бавно се облякох, изпих си чая, помаях се край басейна; фенерите около него отдавна бяха догорели. Само след няколко часа това място можеше да бъде потопено в мрак. Искаше ми се да запомня всяка подробност. Водена от внезапен порив, вдигнах перодръжката, отгърнах последната страница на дневника и написах имената ни.
Алина Старков
Малян Оретцев
Не бях сигурна защо го правя. Просто имах нужда да оставя някаква следа, че сме били тук.
Заварих останалите да си събират багажа в голямата гостна зала. Женя ме причакваше край вратата с моето палто в ръце. Масленозеленият вълнен плат беше току-що изгладен.
— Трябва да си с безупречен вид, когато тръшнеш Тъмнейший.
— Благодаря — казах с усмивка. — Ще се постарая да не го оплескам цялото в кръв.
Тя ме целуна и по двете бузи.
— На добър час. Ще ви чакаме да се върнете.
Хванах я за ръка и пуснах пръстена на Николай в шепата й.
— Ако нещо се обърка, ако не успеем, вземи Давид и Миша и вървете в Ос Кърво. С това ще си осигурите всичко, от което имате нужда.
Тя преглътна мъчително, после силно ме прегърна.
Отвън чакаха Солдат Сол, застанали сковано в строй, с пушки на рамо и бутилки неактивирана лумия на гърба. В светлината на утрото татуираните им лица изглеждаха свирепи. Гриша бяха облечени в прости конопени ризи. Приличаха на обикновени войници.
Харшо беше оставил Онкет свита в скута на Миша, но сега тя стоеше върху перваза на прозореца в голямата гостна, лениво си правеше тоалета и ни наблюдаваше как се събираме. Толя и Тамар бяха заболи иглите със златни слънца на гърдите си. Мал още не се беше разделил с Миша. Усмихна се, като ме видя, и потупа мястото, където би трябвало да бъде забоден неговия отличителен знак — точно над сърцето.