Сърната се беше запиляла някъде. Овощната градина беше пуста, когато преминавахме през нея; ботушите ни оставяха дълбоки следи в рохката пръст. Половин час по-късно вече стояхме на предела на Долината.
Отидох при останалите Етералки: Зоя, Надя, Адрик и Харшо. Редно беше ние първи да влезем в мрака и при това да сме заедно. Вихротворците вдигнаха ръце, призоваха въздушните течения и свалиха атмосферното налягане така, както беше направила Зоя при срутването в тунелите. Ушите ми взеха да пукат, когато спуснаха акустичната завеса. Ако тя не удържеше, двамата с Харшо бяхме готови да призовем светлината и огъня, за да държим волкрите настрана. Построихме се в редица и с отмерени крачки навлязохме в мрака на Долината.
Безморие винаги ми бе изглеждало като края на света. И не беше само заради мрака, а заради чувството на съвършена самота, сякаш светът е изчезнал и си останал единствено ти с хрипливото ти дишане и неравните удари на сърцето.
Щом стъпихме върху мъртвите сиви пясъци и мракът около нас се сгъсти, трябваше да призова цялата си воля, за да не вдигна ръце и да обгърна всички ни в закриляща светлина. Наострих уши за плясък от криле на волкри, за някой от ония ужасяващи нечовешки писъци, но не долавях нито звук, даже шума от нашите стъпки по пясъка. Каквото и да правеха Вихротворците, то вършеше работа. Тишината беше дълбока и непроницаема.
— Ехо! — прошушнах.
— Чуваме те.
Извъртях се рязко. Знаех, че Зоя е някъде към края на редицата, но гласът й звучеше така, сякаш говори в ухото ми.
Продължихме да се движим с равномерна стъпка. Чух прищракване, а после, близо десет минути по-късно, двойно щракане. Изминали бяхме около два километра. По едно време долових далечен плясък на криле над нас и усетих как страхът плъзва по редицата ни като живо същество. Волкрите може и да не ни чуваха, но бяха способни да надушат плячката си от километри. Дали и сега не кръжаха над нас, усетили, че нещо не е наред, че има някой наблизо? Съмнявах се, че трикът на Зоя ще ни осигурява прикритие още дълго време. В този момент като светкавица ме осени мисълта с какво безумно начинание се бяхме заели. Дръзнали бяхме да направим нещо, на което никой досега не се беше решил: влязохме в Долината без светлина.
Продължавахме да вървим. Още две прищраквания малко по-късно и ние спряхме, за да заемем позиции в засада. Забележехме ли сала на Тъмнейший, трябваше да действаме колкото се може по-бързо.
Мислите ми се насочиха към него. Внимателно подръпнах нишката, която ни свързваше. Почувствах как ме разтърси стръвна тръпка. Той беше нетърпелив, готов да отприщи силата на Долината, готов за битка. И аз се чувствах така. Оставих това да откънти обратно чак до него, този прилив на очакване, тази потребност: „Аз идвам за теб“.
Мал и Толя — а може би и всички останали — вярваха, че муските трябва да се съберат заедно, но те не можеха да си представят какво е да владееш мерзост. Това никой друг Гриша не беше способен да проумее, именно то най-силно ме свързваше с Тъмнейший — не нашите две сили, нито тяхната изключителност, нито дори това, че и двамата бяхме един вид отклонение, нещо противоестествено. А познаването на забранения плод и жаждата ни за още.
Минутите отлитаха и нервите ми взеха да се обтягат. Вихротворците едва ли биха могли да поддържат още дълго акустичната завеса. Ами ако Тъмнейший чакаше нощта, за да нападне? „Къде си?“
Отговорът дойде под формата на бледовиолетово сияние, което се носеше към нас от изток.
Две щраквания. Пръснахме се ветрилообразно, както бяхме упражнявали.
Три щраквания. Това беше моят сигнал. Вдигнах ръце и накарах Долината да пламне. В същото време изкривих светлината, принуждавайки я да заобиколи всеки от нашите воини, както водата на поток — заоблен камък по течението.
Какво ли виждаше сега Тъмнейший? Мъртви пясъци, равното мержелеене на сивото небе, разбитите корпуси на отдавна изоставени салове, превръщащи се постепенно в пепел. Това обаче беше всичко. Имаше ни и нас, но ние бяхме невидими. Ние бяхме въздух.
Салът забави ход. Щом наближи, различих черни платна, увенчани с изображението на затъмнено слънце, и необичайния корпус, като че направен от опушено стъкло. Виолетовата светлина на лумия струеше по цялата му дължина — смътна и примигваща в яркото сияние на моята сила.