Паниката се надигна в мен. Опитах да се съсредоточа. Не усещах дясната си ръка. Насилих се да дишам. „Стига си пухтяла като див мечок.“ Щом Адрик можеше да призовава с една ръка, значи щях да успея и аз.
Тамар се появи близо до носа, изчезна, после силуетът й пак взе да просветва във въздуха. Ничевое налетя върху нея. Тя изпищя, когато чудовището заби дългите си нокти в гърба й.
Не! Опитах да събера разпилените си мисли, призовавайки удара Сеч, макар че имах само една ръка. Не бях сигурна дали ще успея да поразя ничевое, без да засегна и Тамар, но не можех просто да я гледам как умира.
В този момент друг силует се стрелна отгоре. Измина дълга секунда, преди да осъзная какво виждам: Николай с оголени кучешки зъби и разперени криле.
Той сграбчи в ноктите си същото ничевое, което държеше Тамар, и дръпна рязко главата му назад, принуждавайки го да я пусне. Създанието опита да се изплъзне и взе да се гърчи, но Николай излетя рязко нагоре и го запрати някъде в мрака отвъд светлия кръг. Дочух в далечината да се надигат неистови писъци: волкрите. Воинът сянка повече не се видя.
Николай връхлетя отново, помитайки друго от създанията на Тъмнейший. Сякаш чух смеха му. „Е, щом като съм чудовище, ще стана цар на чудовищата.“
Изхълцах, защото нещо премаза здравата ми ръка на палубата. Тъмнейший се надвеси над мен, ботушът му болезнено мачкаше китката ми.
— Ето къде си била — каза с твърд като диамант, режещ стъкло, глас. — Привет, Алина.
Светлината угасна. Заобиколи ни мрак, прорязван единствено от зловещото потрепване на виолетовите пламъци.
Простенах, когато ботушът на Тъмнейший отново се стовари върху ръката ми.
— Къде са децата? — процедих през зъби.
— Не са тук.
— Какво си им сторил?
— Те са в Крибирск, здрави и невредими. По това време сигурно обядват. — Неговите ничевие кръжаха наоколо, образувайки непробиваем защитен купол, който се роеше и стелеше: криле, закривени нокти, ръце. — Знаех, че е достатъчно само да те заплаша. Наистина ли реши, че мога да изложа на опасност децата на Гриша, когато загубихме толкова много от родителите им?
— Мисля… — Смятах, че е способен на всичко. „Искал е точно в това да повярвам“, осъзнах. Затова ми показа труповете на Боткин и на Ана Куя. Държал е да се убедя, че няма милост.
Тогава си спомних думите му отпреди много време: „Приеми ме за злодей“.
— Знам какво си мислеше и какво открай време е мнението ти за мен. Така е много по-лесно, нали — да се опиваш от съзнанието за собствената си непогрешимост.
— Престъпленията ти не са плод на моята фантазия. — Все още не всичко беше изгубено. Само трябваше да се добера до огнивото в ръкава си. Достатъчна беше една искра. Можеше и двамата да оцелеем, но щеше адски да боли и да спечели време на останалите.
— Къде е момчето? Вече имам своята Призоваваща слънцето. Сега си искам и следотърсача.
Значи, слава на светиите, за него Мал все още беше само следотърсач. Здравата ми ръка се мушна в ръкава, напипа огнивото.
— Няма да позволя да го използваш — казах. — Нито като средство за натиск, нито за друго.
— Твоите предани измират, а ти продължаваш да упорстваш.
Той ме дръпна да се изправя. Две от ничевие се спуснаха да ме закрепят на крака, но огнивото се изплъзна от ръката ми. Тъмнейший разтвори рязко полите на палтото ми, ръцете му се плъзнаха по тялото ми. Сърцето ми падна в петите, когато пръстите му напипаха едната торбичка с гърмящ прах. Той я измъкна от джоба, после бързо откри и втората. Въздъхна.
— Долавям намеренията ти така, както ти предусещаш моите, Алина. Безнадеждната ти решителност, куража ти на мъченица. Сега вече ги разпознавам безпогрешно.
Нишката. Идеята ми хрумна в същия този момент. Шансовете бяха незначителни, но трябваше да опитам.
Тъмнейший подхвърли торбичките с гърмящ прах на едно от ничевие и то полетя, описвайки дъга, преди да изчезне в мрака. Той продължи да ме наблюдава със студените си сиви очи, а шумът от битката постепенно глъхнеше, възпиран от кръжащите около нас воини сенки. Миг по-късно някъде отдалеч се разнесе гръмовно „бум!“.
Тъмнейший поклати глава.