„Аз съм разрухата.“
Светът потрепери, разтвори се, продъни се върху самия себе си.
После силата се оттегли.
Очите ми се отвориха. Обгръщаше ме непрогледен мрак. Ушите ми звънтяха.
Озовах се паднала на колене. Пръстите ми откриха пипнешком тялото на Мал, просмуканите с кръв гънки на ризата му.
Протегнах ръце, призовавайки светлината. Нищо не се случи. Опитах отново, търсейки силата, но насреща ми имаше единствено пустота. Чух писък над мен. Волкрите стесняваха кръга си. Виждах изригванията от пламъците на Огнетворците; смътните очертания на войниците, вкопчени в схватка във виолетовото сияние на саловете. Отнякъде Толя и Тамар ме викаха по име.
— Мал… — Гърлото ми беше жива рана. Не познах гласа си.
Призовавах отчаяно светлината, както навремето в търбуха на Бялата катедрала, търсейки дори някой мимолетен лъч. Но този път беше различно. Вътре в мен зееше някаква рана — усещах празнина там, където доскоро имаше нещо неделимо и истинско. Не бях просто съкрушена. Бях опустошена.
Вкопчих пръсти в ризата на Мал.
— Помогни ми — изохках.
„Кое е безкрайно? Вселената и човешката алчност.“
Що за урок беше това? Що за извратена шега?! Когато Тъмнейший се е заиграл със силата в самото сърце на сътворението, отплатата за дързостта му е била Долината: място, където неговата мощ беше безсилна; нечестивост, която държеше него и страната му в подчинение вече стотици години. И моето наказание ли щеше да е такова? Дали Морозов наистина е бил безумец, или просто неудачник?
— Помощ! — изпищях.
Толя и Тамар се завтекоха тичешком, Зоя се тътреше подир тях; всички бяха озарени от светлината на лумия. Толя куцукаше. Половината лице на Зоя беше обгорено. Тамар буквално се давеше в собствената си кръв от раните на ничевие. Заковаха се на място, когато разпознаха тялото на Мал.
— Върнете ми го! — изкрещях.
Толя и Тамар паднаха ничком край него, но аз забелязах погледите, които си размениха.
— Алина… — подхвана Тамар.
— Моля ви — хълцах, — върнете ми го.
Тамар отвори устата на Мал, опитвайки да вкара въздух в дробовете му. Толя постави ръка върху гърдите, притискайки раната, докато се опитваше да възстанови биенето на сърцето му.
— Трябва ми повече светлина — каза той.
От гърлото ми се изтръгна задавен кикот. Протегнах ръце, умолявайки светлината и всички светци, живели някога. Никаква полза. Жестът ми беше напразен. Безсмислена пантомима. Оттатък нямаше нищо.
— Нищо не разбирам — проплаках и притиснах лице в Мал. Кожата му вече започваше да изстива.
Багра ме беше предупредила: „Може и да не оцелееш след жертвата, която мерзост поиска от теб“. Но тогава какъв беше смисълът от това жертвоприношение? Мигар сме живели само за да се превърне нашият живот в поука за цената на алчността? Това ли беше истината, която се криеше зад лудостта на Морозов: някакъв вид жестока математика, която взима нашата любов и онова, което сме загубили, и ги приравнява към нищото?
Това беше вече прекалено. Омразата, болката и скръбта взеха превес над мен. Ако силата ми можеше да се възвърне само за миг, щях да изпепеля целия свят.
Тогава го видях — някакво сияние в далечината, ярко острие, което разцепваше мрака.
Още преди да проумея какво става, се появи още нещо — ярка точка, която се превърна в широко разтворено ветрило от лъчи, струящи неудържимо отгоре.
Само на няколко крачки от мен мракът изригна в поток светлина. Щом очите ми свикнаха с яркото сияние, разпознах Владим, зяпнал смаяно светлината, която струеше от дланите му.
Огледах се и видях как из цялата долина един по един те се връщат към живота като звезди, появили се върху здрачаващото се небе: Солдат Сол и опричници, забравили за оръжията, стъписани, благоговеещи, ужасени и окъпани в светлина.
В съзнанието ми отново нахлуха думите на Тъмнейший, изречени на кораба, който пореше ледените води на Костницата: „Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате — влече ви все към посредствеността и малодушието“.
Той е имал отказатся за жена.
Той едва не е загубил своето дете отказатся.
Той се е смятал за единак в целия свят, сам със своята сила.
Чак сега го разбрах. Едва сега виждах какво беше направил. Точно в това се състоеше дарът на трите обединени муски: хилядократно увеличена сила, която обаче не е притежание само на един човек. Колко нови Призоваващи се бяха родили в този момент? Докъде стигаше силата на Морозов?