Около мен разцъфваха каскади и арки от светлина; от това неестествено сияние никнеха ярки градини. Лъчите се срещаха и там, където се пресичаха, мракът се възпламеняваше.
С изчезването на Долината около нас взеха да се носят и писъците на волкрите. Това беше същинско чудо.
Но мен това не ме трогваше. Светците можеха да продължават да творят чудеса. Гриша можеха да продължават да живеят вечно и да раздават поучения. Мал обаче беше мъртъв.
— Как?! — Вдигнах очи. Тъмнейший стоеше зад нас, втрещен пред немислимата гледка на разпадащата се наоколо Долина. — Не може да бъде! Не и без жар-птица… — Той млъкна насред думата, когато погледът му спря върху тялото на Мал. Малко след това зърна кръвта по ръцете ми. — Не може да бъде — повтори.
Даже сега, когато познатият му свят се преобразяваше сред взрив от мълнии светлина, той не проумяваше истинското предназначение на Мал. И никога нямаше да го разбере.
— Що за сила е това? — продължаваше да настоява.
После закрачи горделиво към нас, докато мракът се утаяваше в дланите му, а творенията му кръжаха около него.
Близнаците измъкнаха оръжията си. Без дори да се замисля, вдигнах ръце, призовавайки светлината. Нищо не се случи.
Тъмнейший се облещи. Отпусна ръце. Валмата от мрак се стопиха във въздуха.
— Не — пророни озадачен, клатейки глава. — Не. Това не е… Какво си направила?!
— Хайде — наредих на близнаците.
— Алина…
— Върнете ми го обратно — повторих. Звучах като обезумяла. Знаех го. Те не притежаваха силата на Морозов. Затова пък Мал откриваше зайците и в най-дълбоките дупки. Можеше да посочи съвсем точно накъде е север, дори застанал с главата надолу. Той щеше да намери пътя обратно към мен.
Изправих се със залитане. Тъмнейший се втурна към мен. Ръцете му посегнаха към гърлото ми.
— Не! — прошепна той.
Едва тогава осъзнах, че нашийника го няма. Сведох поглед. Видях го да лежи разбит на парчета край тялото на Мал. Китката ми беше гола; гривната на оковите също се беше строшила.
— Това не е редно — пророни Тъмнейший и аз долових отчаяние в гласа му, новопоявила се и непозната дотогава мъчителна болка. Пръстите му леко се плъзнаха по шията ми, той взе лицето ми в шепи. Не почувствах предишния прилив на сигурност. Не усетих в мен да се надига вълна от светлина, готова да откликне на неговия повик. Сивите му очи потърсиха моите — объркани, едва ли не изплашени. — Ти трябваше да приличаш на мен. Писано беше… Сега си нищо.
Ръцете му паднаха като покосени. Видях как прозрението го озарява. Сега беше съвсем сам. Какъвто е бил винаги.
Забелязах пустотата да нахлува в очите му, усетих как зейналата празнина в него се разширява, превръщайки се в безкрайна пустош. Хладнокръвието му изневери, напусна го студената самоувереност. В яростта си нададе рев.
Разпери широко ръце, призовавайки тъмнината. Ничевие се разпиляха като ято птици, вдигнали се подплашени от стобора. Нахвърлиха се безогледно върху Солдат Сол и на опричниците, посичайки ги поред, душейки лъчите светлина, които струяха от телата им. Знаех, че болката на Тъмнейший няма дъно. Той щеше да продължи да пропада все по-надолу и по-надолу.
Милост. Дали някога съм проумявала какво е това. Наистина ли вярвах, че знам какво е да страдаш? Или да прощаваш? „Милост — помислих си. — За елена, за Тъмнейший, за всички нас.“
Все още бяхме свързани с невидимата нишка и той вероятно усещаше какво се каня да направя. Пръстите ми се извиха в ръкава на палтото, обвивайки острието на ножа с валма от сянка — същия нож, който вдигнах от пясъка още лепкав от кръвта на Мал. Единствената сила, която ми беше останала; единствената, която никога не е била истински моя. Отглас някакъв, посмешище, циркаджийски номер. „Това е нещо, което си взела от него.“
— Не ми трябва да бъда Гриша — прошепнах, — за да притежавам гришанска стомана.
И с едно бързо движение вкарах обвития в мрак нож дълбоко в сърцето на Тъмнейший.
Той издаде тих звук, малко по-силен от въздишка. Сведе поглед към дръжката, която стърчеше от гърдите му, после отново ме погледна. Свъси вежди, направи крачка, олюля се леко. След това изопна рамене.
От устните му се откъсна кратък смях, по брадичката му потече кървава пяна.
— Това ли било?
Краката му се огънаха. Опита да се подпре, за да не падне, но ръката не го удържа и той се свлече по гръб. „Толкова е просто. Сродното сродно привлича.“ Собствената сила на Тъмнейший. Собствената кръв на Морозов.
— Синьо небе — пророни той. Вдигнах очи. И видях в далечината блед проблясък, почти изцяло скрит от черната мъгла на Долината. Волкрите гледаха да са колкото може по-надалеч от него, търсейки някакво укритие. — Алина… — издиша той.
Коленичих край него. Ничевие вече се бяха отказали да нападат. Сега кръжаха шумно над нас, чудейки се какво да правят. Стори ми се, че зърнах Николай сред тях, устремен в полет към синьото петно на хоризонта.
— Алина — повтори Тъмнейший, докато пръстите му търсеха моите. Изненадах се, когато усетих как сълзи пълнят очите ми.
Той посегна и отри с опакото на ръката си мокрите ми бузи. Бледа усмивка мина по окървавените му устни.
— Все някой да жалее за мен. — После отпусна ръка, сякаш беше станала твърде тежка за него. — И никакъв гроб — изохка, а пръстите му стиснаха още по-силно китката ми, — за да няма какво да сквернят.
— Добре — отвърнах. Сълзите ми рукнаха още по-силно. „Така няма да остане никаква следа.“
Той потрепери. Клепачите му се спуснаха над очите.
— За последно — промълви, — кажи пак името ми.
Той беше древно създание, знаех го. Но в този момент приличаше на обикновено момче: бляскаво, дарено с твърде голяма сила, обременено с вечност.
— Александър.
Клепките му изпърхаха и се склопиха.
— Не ме оставяй сам — промълви. После издъхна.
Някакъв звук, подобен на могъщо издихание, се разнесе около нас, развявайки косата ми.
Ничевие се разпиляха, разнесени като пепел на вятъра, оставяйки войниците и Гриша да се взират смаяно в пространството, където доскоро създанията жужаха във въздуха. Чух покъртителен вик и вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя как крилете на Николай изчезват и мракът изтича от него на черни струи, а той полита надолу към сивия пясък. Зоя се завтече към него, опитвайки да забави падането му със силен насрещен въздушен поток.
Знаех, че трябва да се раздвижа. Крайно време беше да предприема нещо. Но явно краката не ме слушаха. Свлякох се между Мал и Тъмнейший, последните от рода Морозов. Куршумената рана на рамото ми кървеше. Докоснах непокритата кожа на шията си. Чувствах се разголена.
Смътно осъзнах, че Гриша на Тъмнейший се оттеглят. Някои от опричниците също си тръгнаха, докато светлината продължаваше да избликва от тях на неовладени тласъци. Нямах представа къде отиват. Може би обратно в Крибирск, за да предупредят другарите си за гибелта на техния господар. Или просто бягаха. Не ме беше грижа.
Дочух как Толя и Тамар си шепнат нещо. Не различавах думите, но примирението в гласовете им беше съвсем отчетливо.
— Нищо не остана — промълвих тихо, усещайки се пуста отвътре, чувствайки празнина навсякъде около себе си.
Солдат Сол надаваха радостни възгласи, карайки светлината да пламти около тях във величествени дъги, прогонвайки с огън Долината. Някои се катереха върху стъклените салове на Тъмнейший. Други се бяха подредили в редица, обединяваха своите лъчи от светлина и пращаха слънчеви каскади към изтъняващите слоеве мрак, раздирайки Долината на къдрави талази.
Толкова гръмко плачеха и се смееха щастливи в своя триумф, че едва го чух: тихо шумолене, деликатно, невъзможно. Опитах да пресека пътя й, но надеждата ме връхлетя; копнежът бе толкова непосилен, че ако сега не се сбъднеше, знаех, щях да се срина.
Тамар хлипаше. Толя ругаеше. И ето го пак: едва доловимия чудотворен звук от това как Мал си поема дъх.